![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Не.
Изрекох го по-рязко, отколкото исках. Рейчъл се вмъкна в багажника и го затвори. Аз оставих сака с парите на седалката до мен. Натиснах бутона под козирката за отваряне на гаража и включих двигателя.
Потеглихме.
Когато Тикнър беше на девет години, неговата майка му купи книжка с оптически илюзии. Например гледаш рисунка на стара дама с голям нос. Продължаваш да се взираш малко по-продължително и най-неочаквано дамата става млада жена с обърната настрани глава. Тикнър обичаше книжката. Когато поотрасна, се прехвърли на Магическите очи. Вглеждаше се колкото време бе необходимо, за да се появи кон или каквото и да е изпод водовъртежа от цветове. Понякога отнемаше много време. Дори се питаше дали там изобщо има нещо, след което неочаквано се избистряше образ.
Точно това се случваше и сега.
В даден случай — Тикнър знаеше добре — можеше да има моменти, които променят всичко — точно като в онези стари оптически картинки. Виждаш една реалност и промениш ли едва-едва ъгъла, реалността се изменя. Нищо не е както изглежда.
Той не прие никоя от общоприетите теории по случая Сейдман с убийството и отвличането. Всичките му се струваха като да четеш книга с твърде много липсващи страници.
Тикнър не се бе занимавал с чак толкова много убийства през годините. В по-голямата си част те бяха оставяни на местните ченгета. Но познаваше голям брой следователи по убийствата. Най-добрите от тях винаги бяха ексцентрични, изключително артистични и с невероятно въображение. Тикнър ги бе чувал да казват, че в дадена точка от разследването жертвата се „пресяга от гроба“. Тя като че ли „разговаря“ с тях и им посочва своя убиец. Тикнър слушаше тези глупости с учтиво кимане. Винаги му звучеше твърде преувеличено или като поредната безсмислица, която ченгетата обичат да подхвърлят, защото широката публика й се връзва.
Принтерът продължаваше да бръмчи. Беше видял вече дванайсет снимки.
— Колко още има? — попита той.
Дорфман погледна компютърния екран.
— Още шест.
— Все като тези?
— До голяма степен, да. Тоест на същия човек.
Тикнър се взираше в тях. Да, те показваха едно и също лице. Всичките бяха черно-бели, направени без обектът да знае, вероятно от разстояние с увеличителен обектив.
Приказките за пресягането от гроба вече не звучаха толкова глупаво. Моника Сейдман беше мъртва от осемнайсет месеца. Убийството й бе минало безнаказано. И когато всяка надежда се бе изпарила, сякаш се бе вдигнала от мъртвите, за да посочи с пръст. Тикнър погледна отново, опитвайки се да разбере.
Обектът на снимките, лицето, което Моника Сейдман сочеше, беше Рейчъл Милс.
Когато поемеш по източната отбивка от главната магистрала на Ню Джърси в северна посока, нощното сияние над Манхатън сякаш те зове. Както за повечето хора, които го виждат почти всеки ден, за мен то беше даденост. Нищо повече. Дори известно време си мислех, че все още мога да видя кулите-близнаци. Бяха като ярки светлини, в които съм се взирал достатъчно продължително и когато затворя очи, техните образи се запазват като отпечатани. Но като всички слънчеви петна, накрая тези образи избледняват. Ала вече е различно. Когато карам по този маршрут, продължавам да търся с поглед кулите. Дори и тази вечер. Но вече забравям къде точно се издигаха, което ме вбесява повече, отколкото мога да изразя с думи.
По навик хванах долното ниво на моста Джордж Вашингтон. По това време нямаше движение. Преминах надлеза E-Z. Успях да отвлека мислите си. Местех станциите от едно на друго радио токшоу. Едното беше за спорт, на което се обаждаха запалянковци от Бейсайд с оплаквания от калпавите треньори и колко по-добре щели да се справят те на тяхно място. Друга станция предаваше свръхбезумните брътвежи на Хауард Стърн, според когото ще е много смешно, ако колежанин първокурсник се обади на майка си и й съобщи, че има рак на тестисите. Ако не забавни, поне бяха умерено разсейващи.
Рейчъл беше в багажника, което, като се замислех, беше повече от шантаво. Пресегнах се за мобилния телефон и включих двупосочната радиочестота. Пръстът ми натисна бутона за обаждане и почти моментално чух механичният глас да казва:
— Карай на север по „Хенри Хъдсън“.
Сложих мобифона до устата си като уоки-токи.
— Добре.
— Съобщи ми веднага, щом стигнеш „Хъдсън“.
— Добре.
Пристроих се в лявата лента. Познавах пътя. Този район ми е добре познат. Работил съм като стипендиант на научна работа в болница „Ню Йорк Презбайтириън“, която беше само през десет преки южно оттук. Зия и аз деляхме една стая с местен кардиолог на име Лестър в сграда в стил арт деко на края на „Уошингтън Авеню“ в северен Манхатън. Когато живеех там, тази част на града беше известна като най-северната точка на „Уошингтън Хайтс“. Вече съм чул няколко посредници на недвижими имоти да я прекръщават на „Хъдсън Хайтс“, за да я разграничат и по същество, и като цена от по-бедните й корени.