![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Помниш ли любимия ни случай?
Последва странна пауза.
— Да.
— Откога не сме имали нищо ново по него?
— Не мисля, че някога сме имали.
— Е, сега май имаме.
— Слушам.
— Току-що получихме необяснимо обаждане от наш бивш федерален агент. Името му е Дюард. В момента е частно ченге в Нюарк.
— Е?
— Както изглежда, доктор Сейдман го е посетил днес в офиса му. И е водил със себе си една много специална особа.
Лидия боядиса косата си черна — за по-добро сливане с нощта.
Планът им, както го бяха скроили, беше прост.
— Ще се уверим, че носи парите — каза тя на Хеши — и после му виждам сметката.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. А най-готиното е, че убийството ще се свърже автоматично с първоначалната стрелба. — Лидия му се усмихна. — Дори и нещо да се прецака, нищо не води към нас.
— Лидия?
— Нещо не е наред?
Хеши сви огромните си рамене.
— Не смяташ ли, че е по-добре аз да го пречукам?
— Аз съм по-добрият стрелец, Мечо Пух.
— Но — той се поколеба и пак сви рамене — на мен не ми е нужно оръжие.
— Опитваш се да ме закриляш — отвърна тя.
Той не каза нищо.
— Много мило.
Така си беше. Но една от причините, заради които искаше да го извърши тя, беше да защити Хеши. Той беше уязвимият в двойката. Лидия не се притесняваше ни най-малко, че може да бъде заловена. Причината отчасти бе класическа свръхсамонадеяност. Залавят тъпанарите, а не онези, които внимават. Но освен това знаеше, че ако я пипнат, никога няма да я осъдят. Да оставим настрана нейната все тъй свежа и привлекателна външност, което бе несъмнен актив. Онова, което никой прокурор не би преодолял, щеше да е сълзливата обвивка на нейния случай в стил Опра Уинфри. Лидия щеше да им припомни своето „трагично“ минало. Щеше да им изтъкне многобройните злоупотреби с нея като дете. Щеше да пролива сълзи по разните токшоута. Щеше да им разказва надълго и нашироко за тежката участ на детето-звезда и каква катастрофа е да бъдеш тласната в света на Пикси Трикси. Видът й на невинна жертва ще бъде трогателно чаровен. И публиката — да не говорим за съдебните заседатели — ще го излочи лакомо.
— Мисля, че така е най-добре — каза му тя. — Ако те види да се приближаваш, най-вероятно ще си плюе на петите. Но ако мерне с очи малката… — Лидия не се доизказа, повдигайки леко рамене.
Хеши кимна. Тя имаше право. Трябваше да е фасулско. Тя го погали по лицето и му подаде ключовете на колата.
— Павел наясно ли е с ролята си? — запита Лидия.
— Наясно е. Ще ни чака там. И, естествено, ще бъде облечен в онази фланела.
— Значи можем да потегляме — обяви тя. — Аз ще позвъня на доктор Сейдман.
Хеши отвори вратите на колата с дистанционното.
— Момент — спря се тя, — трябва да проверя нещо, преди да тръгнем.
Лидия отвори задната врата. Детето бе заспало дълбоко на задната седалка. Тя пробва безопасните презрамки, за да се убеди, че са в ред. — По-добре да седна отзад, Мечо Пух. Просто в случай, че дребосъчето се събуди.
Хеши се провря на шофьорското място. Лидия вдигна мобилния и гласотрансформатора и набра номера.
ГЛАВА 22
Поръчахме си пица, което според мен се оказа грешка. Пиците посред нощ са колежанска приумица. Беше поредното доста плитко напомняне за миналото. Продължавах упорито да се взирам в мобилния телефон, молейки се да позвъни. Рейчъл се бе умълчала, но това не ми пречеше. Винаги сме умеели да мълчим. Което също беше странно. По различни начини се връщахме назад, където бяхме прекъснали. Но по много повече начини се оказвахме непознати с твърде крехка, неловка връзка помежду си.
Странното бе, че спомените ми изведнъж избледняха. Мислех си, че само да я видя отново и те тутакси ще изплуват на повърхността. Ала наум ми идваха много малко подробности. Беше по-скоро чувство, емоция, каквито никнат при спомен за здравия студ в северните щати. Не знам защо не успявах да си спомня. И не бях сигурен какво означаваше това.
Рейчъл сбърчи вежди, докато се занимаваше с електронното оборудване. Отхапа от пицата и произнесе:
— Не е хубава като в „Тонис“.
— Отвратително заведение.
— Малко мръсничко — съгласи се тя.
— Малко? Не продаваха ли големите пици с купон за безплатен лекар?
— Е, имаше такъв лек уклон.
Спогледахме се.
— Рейчъл?
— Да.
— Ами ако не се обадят?
— Значи тя не е при тях, Марк.
Оставих думите й да стигнат до мозъка ми. Сетих се за сина на Лени, Конър, за нещата, които се беше научил да казва и върши и се опитах да го приложа към бебето, което бях видял за последно в креватчето му. Не се получи, но това не означаваше нищо. Имаше надежда и тази мисъл ме крепеше. Ако дъщеря ми беше мъртва, ако този телефон никога повече не позвънеше, знаех, че надеждата ще ме убие. Но това не ме интересуваше. По-добре да се придържам към този път, вместо да измина по-далечното разстояние.