Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Матилда й обърна гръб и отиде до малкия прозорец. Плъзна поглед по зелената гора и проследи птиците, които се рееха в синьото небе.
— Обичам рицаря Рудолф — обясни тихо тя. — И той ме обича.
Изабела преглътна и се опита да се успокои.
— Какво каза? — Гласът й беше само дрезгав шепот. — Повтори, ако обичаш.
— Аз и рицарят Рудолф се обичаме. — Гласът на Матилда прозвуча твърдо и уверено.
— Не можеш да ми причиниш това! — беше първата реакция на Изабела. — Затова ли те нямаше толкова дълго? През цялото време ли си била при него?
Матилда сведе глава, но след миг се обърна решително.
— Защо да нямам право да се влюбя? Самата аз го смятах за невъзможно, но то просто се случи.
— Просто така? Матилда, това е предателство! — Гласът на Изабела пресекваше от възбуда.
— Предателство? Спрямо кого?
— Спрямо мен, спрямо бога! Нямаме право да се влюбваме. Не и в мъж!
Матилда упорито вдигна вежди.
— И защо не?
— Защото не е прилично, защото не е почтено. Можем да обичаме само бога. Всичко друго е от дявола.
— Но ние не сме монахини! Не живеем в манастира. Това няма нищо общо с любовта към бога. То е различно, то е прекрасно и завладяващо. — Матилда разпери ръце.
Изабела я погледна отчуждено.
— Не мога да те позная. В погледа ти блести похот. Само преди няколко дни копнееше да се върнеш в манастира и се кълнеше, че никога няма да се отдадеш на мъж. Ти, малка глупачке, знаеш ли изобщо какво причинява мъжът на жената?
Матилда кимна спокойно.
— Да, знам.
— О, така ли, и откъде? — Когато Матилда не отговори, Изабела смаяно ококори очи. — Значи ли това, че ти… — Тя не можа да продължи.
— Да, аз му се отдадох и те уверявам, че беше прекрасно.
Изабела се отдръпна стреснато, сякаш Матилда беше прокажена.
— Ти си се отдала на дявола! Ти си прокълната! Душата ти няма да отиде в царството небесно! Ти съгреши — отдаде се на един рицар разбойник, без да си положила брачните клетви. О, Матилда, струваше ли си да се обречеш на вечно проклятие?
Матилда изпъна крехките си рамене и очите й засвяткаха опасно.
— Не се чувствам нито грешна, нито прокълната, нито виновна. Аз го обичам, Изабела, обичам го! Само това е важно. Той не може да се ожени за мен, защото не притежава нито земя, нито пари. Но това изобщо не е важно. Той е рицар, воин, и аз ще го следвам, където и да отиде. Ще бъда негова жена, макар да нямам покрив над главата и нива за обработване. Разбери, Изабела, ние сме сами в големия свят и трябва да вземем съдбата си в свои ръце. Не съм те предала. Моята вярност няма нищо общо с любовта ми към рицаря Рудолф.
Бузите й пламтяха и тя подчертаваше думите си с възбудени жестове.
Изабела я гледаше стреснато. Железен пръстен стягаше гърдите й. Чувстваше се предадена и унизена. Сякаш някой беше изтръгнал корените й. Какво беше сторила най-добрата й приятелка, която бе обичала повече от сестра? Побиха я тръпки и тя се загърна в наметката си. Лицето й се вкамени в горчива маска.
— Махай се оттук! — пошепна беззвучно тя.
Матилда пое дълбоко въздух.
— Вината е ваша, защото се държите невъзможно! Защото не можете да обичате! А рицарят Мартин е влюбен във вас, обожава ви и е готов да ви дари с цялото щастие на света. Защо не се опитате да отворите сърцето си за него? Но не, вие сте се затворили в гордостта си, тя ви е направила сляпа и глуха — и глупава!
— Махни се оттук, жалка уличнице! Наистина ли ми предлагаш да се влюбя в някакъв си разбойник? По-скоро ще се хвърля от зъберите на тази руина, отколкото да се отдам на онзи мъж. По думите ти личи, че любовта отравя духа на човека. Да, отравя го, защото любовта е дяволско дело! Ти вкуси от горчивата чаша и вече гориш в адския огън, макар че самата ти не го забелязваш.
Матилда вдигна рамене и се запъти към вратата. На прага се обърна още веднъж.
— Ако това наистина е адският огън, той е блаженство. Съжалявам ви, господарке, защото никога няма да узнаете колко прекрасна е любовта.
Когато вратата се затвори, Изабела я ритна вбесено.
— Глупачка, жалка глупачка! — изплака безпомощно тя.
Рицарите, които бяха потеглили на път в слънчевото утро, напредваха твърде бавно. Като че ли не бързаха. Гундрам често поглеждаше със съмнение страшния си спътник. Макар да беше помолил чужденеца да го придружи до замъка на княза, за да хванат пратеника на Мартин, той се чувстваше все по-зле. Не само странната външност на непознатия го безпокоеше. Много повече го тревожеха острият му ум, способността му да предвижда бъдещето и непоклатимото му спокойствие и самоувереност.