Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
— Да, разбирам те — изрече разочаровано Констанца. — Но поведението ти не се покрива с думите, които казваш.
Тя се обърна и тръгна по галерията. Мартин не я спря. Отново отправи поглед към кадифеночерния мрак, в който звездите пробиваха искрящи дупки. Нещо се бе променило, той го усещаше. Констанца също го усещаше. Вече знаеше, че го е загубила.
Констанца домъкна две кофи вода в стаята на Изабела и ги тръшна на пода толкова силно, че навсякъде се разхвърчаха пръски.
— Защо не внимаваш, глупачко! — развика се веднага Изабела. — Може ли да си толкова несръчна?
— Какво ме засяга? — изфуча Констанца и погледна предизвикателно принцесата. — Не ми е работа да ви слугувам. От днес нататък си носете водата сама. Никой в замъка не иска да ви обслужва. Омръзнахте на всички с невъзможното си поведение.
Изабела се намръщи гневно.
— Какво си позволяваш? Как смееш да ми говориш с този тон? Не знаеш ли коя съм аз?
— Напротив, знам — отговори със злобна усмивка Констанца. — Вие сте пленница.
Изабела пое шумно въздух.
— Така ли? Ако не бях пленница, щях сама да си нося водата.
— Това не е проблем. Ще уведомя рицаря Мартин, че желаете да се обслужвате сама. Пък и не ви остава нищо друго, защото аз отказвам да го правя!
Тя ритна едната кофа и водата се изля на пода. Изабела изпищя, скочи на леглото и я прониза с гневен поглед. В следващия миг се хвърли върху Констанца, сграбчи я за косата и я събори на пода. Констанца не й остана длъжна и двете жени се затъркаляха с писъци по мокрия под.
— Ще ти издера очите, мръснице! — изкрещя Изабела.
— Само се опитай, да видим имаш ли достатъчно сили! — изпъшка Констанца и грубо стисна Изабела за шията.
Крясъците привлякоха голям брой любопитни. На вратата се натрупа тълпа, която възбудено следеше битката и насърчаваше противничките.
— Дай й да разбере, Констанца! — Внимавай, ще те ритне! — Виждали ли сте друг път принцеса да се бие? — Гръм и мълния, като две фурии са!
— Какво става тук? — надвика шума Мартин. Проби си път през навалицата и спря като закован. Двете жени изобщо не го чуха. Продължиха да се ритат, удрят и дращят, да се търкалят по мокрия под. Мокри и мръсни, двете почти не се различаваха една от друга.
По лицето му пробяга развеселена усмивка, но много скоро изражението му се помрачи.
— Престанете! — изръмжа той хвана ги за раменете и ги раздели. — Не ви ли е срам, да се биете като побеснели диви котки? Къде остана гордостта ви, Ваше височество? — Погледът му се плъзна дръзко по тялото на Изабела.
Лицето й се обагри в тъмна червенина. Как бе могла да се забрави така? Окончателно беше станала за посмешище на тези хора! Въпреки това упорито издаде устни.
— Трябваше да накажа непокорната слугиня — изсъска язвително тя.
Констанца пое въздух, за да й отговори, както заслужаваше, но Мартин й даде знак да мълчи.
— Никой няма право да наказва слугините освен мен! — изгърмя той. — Най-малкото вие, Изабела. Тук не сте господарка, а пленница. От този миг нататък вече няма да ви обслужват, а ще вземате сама, каквото ви е нужно.
Обърна се, сложи ръката на рамото на Констанца и я изведе от стаята.
Изабела се загледа след тях с парещи очи. На прага Констанца се обърна и триумфално й се оплези.
Изабела стисна ръце в юмруци и на лицето й се изписа мрачна решителност. Тази битка още не беше свършила. Жалкият рицар-разбойник и недодяланата му любовница щяха да си получат заслуженото!
9.
Изабела вървеше бавно по откритата галерия, като внимателно избираше местата, по които все още можеше да се минава. Лекият ветрец, който милваше лицето й, носеше нежния аромат на пролетни цветя. Погледът й се плъзна по меката хълмиста равнина и тя пое дълбоко дъх. Слънцето топлеше косите й. Тя свали наметката от раменете си и остави слънчевите лъчи да се плъзгат по кожата й. С копнеж изложи лицето си на вятъра. Прибра дългите си руси къдрици, за да не се развяват, и ги нави на тила. Откакто Матилда беше отказала да й прислужва, не си правеше сложни фризури. Ала не се разделяше с малката златна диадема, белег на принадлежността й към висшата аристокрация.
Простата рокля, която си беше избрала от сандъка с плячкосани дрехи, подчертаваше крехката фигура. Собствената й рокля не бе издържала на бягството през тайния тунел под замъка на Гундрам. Изабела не тъгуваше за скъпата дреха. Не беше свикнала да носи толкова разкошни одежди. Радостта й от това светско забавление беше траяла твърде кратко и не остави следи.
Изабела преплете пръсти, за да овладее вълнението си. Мислите й непрестанно кръжаха около Мартин. Криеше несигурността си зад маска от надменност и арогантност. Зад тази маска обаче се чувстваше все по-зле. Той беше толкова красив мъж, поетична душа със сърце на творец. И в същото време беше рицар, воин — и разбойник и престъпник! Рицарят, дори да бе събрал много чест и слава, ставаше обикновен бандит, щом предадеше идеалите си. Такъв беше Мартин!