Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Матилда седеше на дървената стълбичка, която водеше към галерията с бойниците, и наблюдаваше мъжете, които се упражняваха да въртят мечовете под надзора на двамата рицари. Войниците се фехтуваха, мятаха копия по бали слама, стреляха с лък и стрела по изплетени от тръстика мишени. Матилда се възхищаваше на сръчността им, но очите й отново и отново търсеха едрата фигура на рицаря Рудолф. Красивият млад рицар с дълги кестеняви къдрици и топли очи караше сърцето й да бие по-силно и кръвта да шуми в ушите й.
Рицарите обръщаха голямо внимание на пажовете си. Двете момчета се стараеха с всички сили да овладеят изкуството на господарите си.
Някои неща убегнаха от вниманието на Матилда, но Рудолф веднага ги забеляза. По едно време издърпа приятеля си настрана и остро го укори:
— Какво ти става? Якоб за малко да ти разпори корема! Защо не внимаваш?
— Лъжеш се — отговори сърдито Мартин.
— Естествено, че не се лъжа — възрази Рудолф. — Мислиш за Изабела, нали?
Мартин сведе глава, без да отговори. Мускулите на челюстта му играеха заплашително.
— Близостта й ме изнервя — призна той.
— Не можеш да се откъснеш от нея. Не можеш да я забравиш. През цялото време си мислил за нея. — Рудолф зарови пръсти в дългите си къдрици. — Господи! Моля те, избий си я от главата!
Думите на приятеля му улучиха Мартин като удар с нож, той се сгърчи и се извърна настрана. Доскоро вярваше, че след страшните удари, които му нанесе съдбата, вече нищо не е в състояние да го извади от равновесие, че е въоръжен срещу всички превратности на живота. Ала Изабела проби щита, бронята, ризницата, която отвън изглеждаше толкова гладка. Улучи го в самия център на сърцето. Изабела беше опасност. Мартин никога не отстъпваше пред опасностите и предизвикателствата в живота си. Но дали този път беше разумно да се опълчи срещу опасността? Не, най-разумното беше да стои далече от Изабела.
— Мислех, че съм се справил — призна съкрушено той. — Но откакто тя е тук, разбирам, че означава много за мен. Твърде много!
— Жените са донесли гибел на много големи пълководци и държавници!
— Прав си. Най-лошото е, че тя ме наказва с презрение. Тормози бедната си камериерка, слугините отказват да влизат в стаята й.
— Презира те? Не съм убеден. Поведението й изразява нещо друго. Я ми кажи, защо вече не се задоволяваш с Констанца?
— Остави Констанца на мира. Тя няма нищо общо. В нищо не е виновна. Аз я обичам, тя задоволява тялото ми. Но с Изабела е друго. Не мога да се преборя със себе си.
— Наистина ли? Бори се! — Рудолф опря острието на меча си в гърдите на Мартин. — Не позволявай сърцето да вземе връх над разума. Това може да те убие. Освен това тя е принцеса, следователно е недостижима за теб. Веднага изпрати Валтер да предаде исканията ти на княза. Колкото по-скоро се махне Изабела, толкова по-добре за всички ни. Иначе ни чакат лоши дни.
Мартин пое дълбоко въздух и приятелски потупа Рудолф по рамото.
— Лесно ти е да говориш — каза той и хвърли поглед към Матилда. — Ти нямаш проблеми с жените. Но си прав. Както винаги!
8.
Матилда се разкъсваше между задълженията си към Изабела и собствените си размишления. Учудваше се, че не изпитва страх, макар ситуацията, в която бяха попаднали, да беше крайно неприятна. Всъщност бяха заменили едно пленничество с друго и засега не беше ясно кое от двете е по-лошо. Изабела всеки ден поставяше на изпитание търпението на меката Матилда. Затова тя все по-често използваше възможността да се движи свободно из замъка. Разкаяно признаваше пред себе си, че бяга от Изабела.
Матилда огледа двора на замъка. Голямата порта беше широко отворена, едно момче изкарваше овцете на паша — около замъка се простираха обширни поляни. Матилда се почувства безпомощна. Обитателите на руината, повечето облечени в бедни дрехи, мършави и в лошо физически състояние, я поздравяваха почтително и й се усмихваха дружелюбно. Тя помогна на една от слугините да окачи двете кофи с вода на кобилицата и момичето, превито под товара си, й се усмихна благодарно.
Матилда изкачи стръмната стълба към галерията с бойниците. Горе вееше свеж вятър и тя разпусна буйната си червена коса. За момент се почувства свободна — свободна преди всичко от стремежа на Изабела да я обсеби. Тя беше само камериерка и беше длъжна да понася капризите на господарката си, но през всичките години, които бяха прекарали заедно, Изабела не й беше дала повод да се чувства притискана. Ала откакто беше затворена в руината на рицаря Мартин, Изабела бе станала съвсем друг човек. За първи път у Матилда се надигна съпротива срещу Изабела, съпротива срещу надменността и упоритостта й. Макар да не разбираше какви обстоятелства бяха подтикнали Мартин да прибегне до тези радикални мерки, тя беше наясно, че той не се чувства добре. Сигурно имаше убедителни причини да постъпи така и Матилда бе взела решение да не си навлича гнева му и да изчака развоя на събитията. Беше твърдо убедена, че Мартин няма да им стори зло, макар Изабела да твърдеше точно обратното.