Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Детството наистина е времето, през което човек се научава да мечтае. Но и времето на уроците и шамарите. Много често корави, предупредителни уроци-шамари!
Друг спомен. Още по-ранен.
… Мария беше някак по-различна. Не си спомням да се е засмяла, да е подскачала, да е крещяла. Като нас, дивите и здравите.
Загрижените възрастни с тайнствено изражение ни посвещаваха на ухо в една голяма, общоизвестна тайна. Че Мария е болна. И добавяха — много болна. Допълваха: толкова болна, че…
В това „че“ се беше спотаила някаква заплаха. Това „че“ беше бомба, която всеки момент щеше да избухне.
Една сутрин ни съобщиха, че Мария е умряла.
Странна новина…
Бабите и дядовците ни водеха на погребения на баби и дядовци. Бабите и дядовците умираха и това бе в реда на нещата. Но смъртта на малък човек разместваше пластовете в главите ни.
Мама ми даде едно цвете и ме заведе, като възпитано и добро дете, да се простя с Мария.
До този момент надали си бях казал и две думи с нея. Но ние принадлежахме към едно племе. Към една масонска ложа. Или — ако щете — към една от най-многочислените общности — общността на децата.
И — естествено — трябваше да се простим!
Чувствах се донякъде горд. И се опитвах да се държа сериозно, като възрастен. Макар че новите обувки ужасно ми убиваха.
Когато влязох в стаята с ковчега, не бях тъжен, а любопитен. Мария лежеше сред много, много цветя. Вероятно смъртта й е била през пролетта или в началото на лятото.
Отстрани се суетяха баби и лели. Нещо оправяха, за нещо много важно тихо се съвещаваха.
До ковчега бе приседнала майка й. Хлипаше тихичко, отчаяна толкова, колкото може да бъде отчаян човек. И невярваща, че очакваното все пак е станало.
В този миг ме изпълни усещането за уважение към смъртта. Тя беше нещо наистина сериозно. Тя не отиваше само при старците и бабите. Можеше да отиде при всеки.
Можеше да дойде и при мен!
В този момент осъзнах, че съм смъртен. Откритие, което не донесе радостта на новото познание.
Урок от тия, коравите.
Не, детството не е само сезонът на мечтите! То е също така и времето на уроците извън училище!
Все пак тогава, в тази ухаеща на тамян стая, не стана лошата магия. Не се прекърших! Уважението към смъртта не прерасна до преклонение пред нея.
Просто я приех.
Новината за смъртта на Владимир Комар беше поредното предупреждение, че смъртта е навсякъде покрай нас.
За пореден път я приех.
Но… без преклонение! Изводът, макар и детски, си оставаше. И до днес си стои в мен. Непроменен.
XVI.
Заради скъпернически отпуснатите няколко хубави дни зимата си взе данък с лихва.
Духаше непрекъснато. Влажен, студен западен вятър, който влачеше със себе си безнадеждни, сиво-черни облаци. От време на време прихвърчаха снежинки, но все още не се стигаше до успокоението на първия сняг.
Писмата на Барбара пристигаха през седем или осем дни. Изчаквах стаите да затихнат, отивах в читалнята и се отдавах на епистоларистиката като на алкохолизъм. Сюжет като в руски сантиментален роман. Понякога, когато ме сгазеше вдъхновението, сътворявах цели послания, които правеха пощенския плик дебел като баничка. Никога не пращах картички или някакви други глезотии. Но с удоволствие отварях писмата от Полша. В тях винаги имаше по нещо — снимка, илюстрация от картина. Барбара просто имаше усет да прави живота край себе си красив. Това се изявяваше и чрез писмата й. Даже нотките на меланхолия, които прозвучаваха понякога в написаното от нея, бяха някак светли и иронични.
„… Три дни ме боля глава. Бях настинала жестоко, сринах се отведнъж. Отидох при лекарката и тя ми предписа хапчета. С обещанието, че след половин час още първото хапче ще ме излекува. Наистина, болката се позагуби. Но главата ми си остана замаяна.
Знаех много добре какво би ме излекувало. Но то се намира на две хиляди километра от мен. И се възприема цялостно, а не само чрез устата.
Извинявай, че те приравних към хапче, но когато човек е болен… Успокой се, въобще не се каня да те глътна. Наистина не съм крокодил, а едно глупаво, малко тъжно, влюбено момиче…“
И на мен понякога ми ставаше криво. Поради сивотата на сезона. Поради разяждащата раздяла. Барбара ми липсваше болезнено. Ето, щом стана въпрос за това състояние, пак налетях на стандартно съчетание от думи. Но любовта наистина съдържа в себе си болка. Особено когато разстоянието предизвиква безвремие.
От друга страна, по някакво негласно споразумение, ние не допускахме в писмата си плачлива нежност. Барбара непрекъснато ми повтаряше, че някакъв вътрешен глас й говорел: очакват ни още много наши, съвместни дни.