През дебрите на Балкана

— Добре, води ни! Искам да видя баща ти.

Ние яздехме отпред, а хората ни следваха, след като кехаята постави пазачи при трупа. Като стигнахме до малката къщичка на сахатчията, слязохме от конете и влязохме вътре. Вътрешността на колибата бе разделена на две нееднакви части. В по-голямото помещение забелязах на леглото възрастен мъж, който ни поздравяваше с поглед, без да може да ни проговори или да се помръдне.

— Татко, това е господарят, за когото ти говорих — каза синът.

Приближих се към стареца, хванах ръката му и любезно го поздравих. Той благодари със също толкова любезен поглед. Леглото му беше чисто, необичайно чист беше и старецът. Това ме зарадва. Попитах го:

— Разбираш ли думите ми? Той потвърди с поглед.

— Дойдох, за да видя достойния баща на един добър син и да ощастливя Али.

Погледът му придоби въпросително изражение, затова продължих:

— Той обича Икбала, най-хубавата румелийска дъщеря. Баща й не иска да му я даде, но аз ще го принудя да го направи. Сега ще отидем с Али при нея.

— Вярно ли е, вярно ли е, господарю? — попита сахатчията бързо.

— Да.

— Ти говори ли с нея?

— Да. А също и с майка й и баща й.

— А те какво казаха?

— И двамата казаха «да», но пекарят се опита да ме измами и предаде. После ще ти разкажа. Покажи ми сега часовника си!

— А не искаш ли преди това да хапнеш нещо?

— Благодаря ти. Нямаме много време. Трябва бързо да се връщам.

— Тогава ела!

Той ме заведе в по-малкото помещение, в което имаше маса, нещо рядко за тези места. Върху нея видях произведение на изкуството.

— Това е — каза той. — Разгледай го. Часовникът все още нямаше циферблат. Колелата бяха изработени от дърво, на ръка, което сигурно беше доста трудоемка работа.

— Знаеш ли в какво се състои изкуството? — попита той.

— Да — отговорих аз и посочих механизма за въртене на стрелките. — В това.

— Да. Отгатна. Този часовник ще показва не само часовете, но и минутите. Виждал ли си такъв часовник?

«О добри ми сахаф, не си стигнал далеч в изкуството си!» — мислех си аз. На глас обаче казах:

— Да. Виж моя часовник. Той показва годината, месеца, деня, часовете, минутите и секундите. Той свали часовника от ръката ми и учудено го заразглежда.

— Господарю — каза той, — а точен ли е?

— Да, върви много точно.

— Само че нищо не мога да прочета.

— Защото имената и цифрите са написани на непознат за теб шрифт. Но можеш да чуеш.

Навих пеещия механизъм на часовника. Сахатчията се стресна от звука му.

— Аллах акбар! — извика той. — Този часовник е направен или от Аллаха, или от дявола!

— О, не! Този, който го е правил, е бил благочестив часовникар в Германия. Той е превърнал часовника в произведение на изкуството, но не го е продал. След смъртта му го получи наследникът му, а когато и той умря, го наследих аз.

— Може ли да се отваря?