През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Да.
— Отвори го, отвори го, за да мога да видя как е устроен.
— Не сега, в Джнибашлк ще можеш да го разгледаш. Там ще имаме време, но тук нямаме.
— Значи вече смяташ да тръгваш?
— Да. Преди това обаче ще изпълня обещанието си да напиша на баща ти един стих, който ще го утешава.
— Стих от вашата библия ли?
— Да.
— Ела тогава. Ще му го прочета и той много ще се зарадва. Върнахме се в първото помещение. Там сахатчията каза на болния:
— Татко, помниш ли още стария римски католик, който ми написа хубавия стих?
Старецът потвърди с поглед.
— Този ефенди също е християнин и ще напише стих за теб. Ще ти го прочета.
Откъснах един лист от бележника си, написах стиха, а после го дадох на сахатчията. Той прочете:
— Яшар сам, яшар ъм аллаха, юлюр сем юлюр ъм аллаха, яшар ъм яхуд юлюр ъм юлюр ъм аллаха! Това означаваше:
«Докато съм жив, живея чрез Господ, като умра, умирам, за да ида при него, затова жив или мъртъв му принадлежа.»
Очите на стареца се просълзиха. Той погледна към ръката си, която не можеше да движи.
— Ефенди, той те моли да му подадеш ръка — обясни синът му.
Изпълних желанието му и избърсах сълзите на парализирания човек.
— Аллах е добър, мъдър и справедлив — казах аз. — Той е сковал костите ти, за да може душата ти по-усърдно да общува с него. Когато някой ден освободеният ти дух срещне на моста на вечността двата ангела, които преценяват делата на покойниците, смирението ти в страданието ще натежи в ръцете им повече от греховете, които си извършил тук. Нека ти бъдат отсъдени блаженствата на рая!
Той затвори очи, а сбръчканото му лице бе озарено от спокойствие като след доведена докрай душевна борба. Той не отвори очи дори и когато излязохме от стаята.
— Господарю — каза сахатчията вън, — защо не написа стиха на езика, който се говори сега?
— И Коранът не е написан на новоарабски. Стиховете трябва да се пишат с достопочтени слова. Но защо сега разговаряш по друг начин с мен?
— Аз ли? — попита той малко смутено. При втората ни среща той се обръщаше към мен на «ти». След малко каза:
— Защото те обичам. Сърдиш ли ми се?
— Не. Доведи коня си. Отиваме в Джнибашлк.
Когато той отиде зад къщата, а ние останахме отпред да го чакаме, много ми се искаше да разпитам Халеф за преживяванията му, но ни обградиха цял куп хора, които оживено разговаряха за случилото се и проявяваха натрапчив интерес към нас, така че за разговор между нас двамата и дума не можеше да става.
После сахатчията дойде, яхнал коня си, и ние потеглихме в бърз тръс по обратния път, тъй като не знаехме нищо за положението на Оско и Омар.
Докато яздехме, се обърнах към дребничкия хаджия с няколко въпроса:
— Чаках ви доста време, а вие не идвахте. Да не би да се бяхте заблудили?
— Не, ефенди. Вървяхме по пътя, който предварително ни беше описал, но…
Той се запъна и ме погледна, за да разбере дали настроението ми е подходящо, за да ми съобщи нещо неприятно.
Не бях в лошо настроение. И въобще винаги съм се стремял да не позволявам на така нареченото настроение да ме командва. Не обичам капризните хора. Задължение на всеки при общуването с други хора е да овладее обхваналото го в момента настроение и да му бъде господар. Само така можеш да се наложиш над другите. Впрочем появата на моя храбър Халеф ме бе освободила от едно неприятно положение. Наистина му дължах голяма благодарност. Пък и бях успял да си взема обратно коня, тоест нямах причини за лошо настроение. Въпреки това направих сърдита физиономия, за да мога после да зарадвам дребосъка със снизходителния си отговор. Тъй като нищо не отговорих и гледах възможно най-мрачно, той се намести в седлото и попита:
— Кейфи йеринде сен? (В добро настроение ли си?)
— Хайър, хаджи. (Не, хаджи.)
Това прозвуча толкова мрачно, че той се изплаши.
— Ай хау! (О, ужас!)
— Защо се вайкаш?
— Защото ще те ядосам.
— С какво?
— Случи се нещастие.
— Какво?
— Той избяга.
— Кой?
— Последният.
— Кой последен? Говори!
— Последният гавазин.
Това той каза с такава въздишка, че въпреки тропота на конете ни се чу добре.
— Лила елхамд! (Слава Богу!)
Казах това с такъв радостен тон, че той слисано ме изгледа.
— С’лон? (Какво?) — попита той, с видимо облекчение.
— Хада ислях, хада яджибни! (Харесва ми, добре е станало!)
— Правилно ли те разбрах, ефенди?
— Надявам се!
— Ти не се сърдиш, че той си е заминал?
— Не. Напротив, много съм благодарен за това и на него, и на теб.