През дебрите на Балкана

— Ще се примирим! Сега имаме други грижи.

— Да се примирим ли? Ефенди, не мога да те позная, не те разбирам! Знаеш ли какви подаръци ни беше изпратил нашият домакин?

— Не съм заповядвал да ги отварят. Във всеки случай е храна.

— Да, но аз ги отворих!

— А, значи си бил любопитен?

— Любопитен ли? Винаги е от полза да знаеш какво ти подаряват и какво носиш със себе си. Имаше чудесен сладкиш, голям като мелничен камък, с хиляди бадеми и стафиди. За съжаление вече беше смачкан. Освен това имаше два чудно хубави чула, които са били предназначени за теб и мен. Видях и цял куп копринени кърпи, много подходящи за глава. Как бих искал да мога да занеса една такава на Ханех! Но ето че с това е свършено! Я шема’ дан ал махабе, я шема ал амел, а уарде ал банат! (О, светилник на любовта, о, слънце на надеждата, о, роза на дъщерите!)

Изведнъж у Халеф пламна любовта към добрата Ханех. Опитах се да го утеша:

— Не скърби, хаджи! В книгата на живота е било писано да загубим сладкиша, чуловете и кърпите. И на други места има копринени кърпи, а аз ще се погрижа да не се връщаш с празни ръце при най-хубавата от дъщерите!

— Дано Аллах се погрижи! Радвам се, че поне успях да спася торбичката.

— Каква торбичка?

— Като отворих дисагите, намерих вътре торбичка, направена от котешка кожа. Беше завързана и запечатана. Толкова тежеше и издаваше такъв приятен звук на сребро, та бях убеден, че вътре има пари.

— А, нея си скрил значи?

— Да, тук е, в дисагите. На нея е окачен и лист пергамент, на който е написано: Достима хаджи Кара Бен Немзи ефенди. Тоест торбата е за теб — ето, вземи я!

Той я извади от дисагите и ми я подаде. Претеглих я на ръка. Да, вътре имаше пари. «Достима» означава «на моя приятел». Да не би да ставаше дума наистина за приятелски подарък? За мен? Пари? Може би за път? Хм! Прибрах торбичката и казах:

— Ще я отворим по-късно. Във всеки случай много умно си постъпил, като си я взел. Хайде сега да говорим за нещо друго, защото изминахме почти половината разстояние. И как успя гавазинът да избяга от вас?

— Беше тъмно. Слязохме до една къща, близо до която имаше геран. Искахме да напоим конете. Гавазинът гребеше вода. Влязох в къщата, за да попитам стопанина за пътя. Оско и Омар не останаха вън. Те също влязоха с мен. Като се върнахме при герана, гавазинът беше изчезнал със своя и с товарния кон.

— Не чухте ли тропота от копитата на животните?

— Не, но въпреки това веднага тръгнахме след него.

— О, не, не сте направили това — отговорих аз, смеейки се.

— Не сме ли? Препускахме в галоп, но не успяхме да го настигнем.

— А знаеш ли дали наистина се е върнал обратно? Сигурно е бил достатъчно умен, да поеме по съвсем друг път.

— Ах, този измамник! Ах, този мошеник!

— Може би просто е отвел животните настрани и е изчакал да види какво ще направите. След това не му е било трудно да си избере път.

— О, изобщо не съм се сетил за това! Дали наистина е постъпил толкова умно? Та той имаше толкова глупава физиономия! Ах, как ми се иска сега да е пред мен! Дори всичките му кости да са номерирани, никога няма да може да ги намести отново! Да измами мен, хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!