Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Стадионът беше изцяло подчинен на функционалността: три реда седалки, грапави бетонни подове, ярко луминесцентно осветление, обливащо ринга с убийствена бяла светлина. Въздухът смърдеше на години пот и лечебни мазила. Най-пълен беше вторият ред, почти само с тайландци — там се разиграваха най-сериозните залагания, и всеки як ритник по пищяла или удар с широк замах се посрещаха от тях с хорови крясъци, вдъхновени колкото от жаждата за печалба, толкова и от жаждата за кръв.
Хванахме последните три мача за вечерта. Както винаги, останах впечатлен от уменията и страстта, които тези мъже демонстрираха на ринга, но този път ме жегна и лека завист. На тяхната възраст бях не по-малко бърз и скоростта ме беше направила победител в безброй неприятни срещи отблизо. Но рефлексите ми, макар още добри и поддържани с внимателно подбрана диета, хранителни добавки и всекидневни упражнения, вече не бяха същите. Попипах ножа в джоба си и си помислих: „Е, затова пък имам играчка. И гъвкава тактика.“
Докс беше в обичайното си шумно настроение, крещеше ентусиазирано и дори ставаше да поздравява на тайландски победителите, които слизаха от ринга. Щеше ми се да не се набива толкова на очи, но ми беше ясно, че за него е невъзможно. Напомних си, че ако искам това странно партньорство да доведе донякъде, се налага повече или по-малко да приемам Докс такъв, какъвто е.
След края на последния мач излязохме навън.
— Нощта тепърва започва. Ще нападаме ли тоя твой „възрастен бар“? — подхвърли Докс.
Кимнах.
— Да, освен ако не си уморен.
Той се ухили.
— Аз не съм, гледай ти да не си. Хайде да хващаме такси — но като видя изражението ми, въздъхна: — О, човече, пак ли…
— Само до края на улицата. Ще минем покрай парка „Лумпини“. Там ще вземем такси. Дори ще ни е по-лесно, защото няма да има толкова народ.
— Покрай парка „Лумпини“? Че там няма жива душа.
— Още по-добре. Значи няма да имаме конкуренция.
Той въздъхна шумно и кимна, а аз осъзнах със странно чувство на признателност, че върши наум същите изчисления като мен — как да постъпи, ако иска нещо да стане.
Повървяхме, после взехме такси. Пътят до мястото, което имах предвид, беше само няколко минути: „Браун Шугър“ — най-добрият джаз клуб в Банкок.
Намираше се на „Сой Сарацин“ срещу северозападния край на огромния парк „Лумпини“. Оповестяваше съществуването си дискретно и със самочувствие — семпла зелена тента с бели букви: „Браун Шугър — най-хубавият джаз ресторант“. Фасада от червени тухли, врата от лакирано дърво, отворена и подканяща. Витрина с наредени върху стъклени рафтове дреболии — керамична кана за вино с картата на щата Кентъки, старинен шейкър за мартини, колекция от стъклени бутилчици, двойка метални кутии за кафе, чашка, керамични войници в Наполеонови униформи. Няколко дървени маси и столове покрай пътеката, осветявани единствено от светлината, идваща от вътрешността на клуба.
Доволен бях, че мястото все още процъфтяваше. Беше хванато като в клещи от алеята отдясно, а отляво от разни неонови барове с имена като „Бар Д“, „Стаята“ и „Кафе Ноар“. За разлика от „Браун Шугър“, който притежаваше класически дух — някои биха го нарекли вехт, — другите изглеждаха лъскави и нови. Предчувствах, че до една година няма да ги има. „Браун Шугър“ може и да беше стар, но беше бегач на дълги разстояния.
Слязохме от таксито, пресякохме улицата и влязохме. Табела до вратата оповестяваше, че свири формация на име „Анодард“. „Анодард“ се оказаха две китари, саксофон, клавирни, ударни и красива вокалистка. Изпълняваха хубави кавъри на „Бейби Айс“ на Бренда Ръсел в основната зала — помещение с нисък таван, събиращо трийсетина души и пълно около три четвърти. Декорът беше точно какъвто трябваше: приглушено осветление, гол таван, овехтели маси и столове, избелели плакати с автографи на джазови състави по стените. Надявах се никога никому да не хрумне да прави хирургия за подмладяване на това място. Седнахме на маса вдясно от бара с изглед към оркестъра. Единственият недостатък на „Браун Шугър“ беше пълната липса на въображение при подбора на малцово уиски, но аз се задоволих с един осемнайсетгодишен „Гленливет“. Докс си поръча „Столична“ с лед. Облегнахме се, отпихме от питиетата си и заслушахме музиката. Оказа се повече поп, отколкото джаз, но „Анодард“ бяха добри и това беше важното.
Беше ми малко странно да слушам музика на живо в компания. Обикновено ходя по клубовете сам, пристигам и си тръгвам тихо и незабелязано, без да се притеснявам дали на другия музиката му е харесала колкото на мен. След около половин час, когато съставът си взе почивка, попитах Докс: