Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И край тази река от плът — и над нея — се събираше всичко, което имаше клюн, зъби и нокти, за да празнува и то идването на пролетта. Дни на велико тържество на живота бяха тези пролетни дни и дни на големи празници на смъртта. Десетки хиляди орли висяха над сайгачите стада — и тогава се виждаше колко много родове орли живеят в степта. Орли, които разсичат като черни кръстове небето, защото имат прави крила. Орли с дръпнати назад крила и орли с издигнати нагоре крила. И орли с голи шии, черни, кафяви и сиви орли. И всички се хранеха с плът.
А гарваните летяха в безкрайни ята. Течаха и те като река, само че като черна река през зелената степ. И летяха в тънка струя, широка две-три стъпки, само на една стъпка над земята, та ако срещнеха човек, трябваше да се вдигнат нагоре, за да прелетят над главата му. И ако човек се отдръпнеше и застанеше край черния ручей, часове можеше да чака да се изтече гарвановото стадо, защото гарваните не бързаха, уверени, че смъртта вече е приготвила пиршеството им.
И след стадата на сайгите вървяха вълчи глутници, сякаш ги пасяха като овчарски кучета в степта. И валеше ли дъжд, вълците тичаха измити и чисти, а пресичаха ли стадата мъртва суха земя, вълците побеляваха като воденичари. И когато сваляха сайга и почнеха да я разкъсват, ако стадото се върнеше назад, то не бягаше, а само заобикаляше зверовете, впити в мършата. И стадото само се разстъпваше около вълците, а понякога се блъскаше в тях, като вода около скала. И сайгите не се бояха, сякаш се усещаха безсмъртни, защото отделното животно се губеше в стадото, а стадото беше безсмъртно. И докато тук вълците разкъсваха едрите сайгаци, оттатък реката сайгите раждаха — и наесен нови стада щяха да тръгнат на юг.
И така — княз Слав разказа как десет хиляди конници тръгнаха на лов за сайгаци. Най-напред стигнаха до соленища, които лъщяха след стадата като постлани с бляскав синкав мрамор, защото хилядите езици излъскваха солената земя. После тръгнаха по степ, току-що изпасана от стадата, сякаш беше окосена от прилежни косачи, та конете стъпваха като по халище. Накрая се появиха отъпкани пътечки като жълти вени върху зелената плът на степта. И някъде встрани се видяха легнали животни, едри колкото сърни и със златно — рижава багра на сърна.
Когато князът препусна към тях, една от сайгите тежко стана и като се отдалечи на стотина крачки, спря и се загледа в княза. А той видя върху ниската трева едно рижаво козле, което се мъчеше да се изправи на тънките си нозе. Като слезе от коня, князът го взе на ръце, а то беше цялото мокро от жълта слуз. И копитцата му бяха бледожълти, почти прозрачни — като мътно стъкло. И муцунката му беше тъжна, като на унил човек. И цялото беше розово, и ушите му бяха дълги и увиснали. Князът го положи на тревата и възседна коня си.
И като приближи отново редиците на конниците, които яздеха по трима през степта, князът видя, че войниците му се усмихват. После разбра, че новородените сайги и майките им са свещени. Болгарският закон запрещава да се убиват и да се ядат — и който ги убие, отнемат му оръжието и коня. Защото още когато проходи, болгарското дете трябва да разбере, че е брат на всичко живо, което расте в степта, все едно дали има корени, крила или нозе. А братът се уважава, та дори обожава. И човекът, който е порасналият брат на тревите и животните, също върви наравно с другите сред огромното шествие на живота, та носи като другите запаления огнец на своето собствено битие. Не духай огъня на чуждия живот, освен ако не умираш от студ. Не убивай, ако не трябва да ядеш. Пази живота, защото е светлина и без него степта ще стане тъмна. И в болгарските приказки, наред със силните мъже, които бяха спечелили слава с меча си, живееше споменът за тументаркана Алсиок, син на Кандак, който накарал десет хиляди конници да заобикалят половин ден някакъв овраг, защото на единствената пътека имало гнездо на свилено шаварче — птичка колкото врабче, а пък ако върху гнездото падне сянка на човек, птичката го изоставя. Но край оврага дебнели скрити тюркути и така Алсиок спасил тумена си.
И като се изкачиха на ниско и плоско възвишение, славянинът видя стадото. И главата му се замая. Това огромно стадо сайгаци съгледвачите следяха вече дни наред. Защото, както се каза, мъжкарите се отделяха от майките и се събираха в свои стада. И тези стада диреха, та избиваха болгарите.