Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Скира нищо не каза.
10.
И пратениците зачакаха да ги повика хан Кубрат, за да им обяви волята си.
И не стига, че княз Слав цял ден се носеше като побъркан върху гърба на белия жребец, ами и нощем, когато затвореше очи, земята идеше насреща му и се изтегляше под него като зелена постелка. Да, степта течеше под него като зелена река и той висеше над вълните й като в люлка — толкова високо, колкото са човешките очи от земята, щом човек язди кон. Затова и ден, и нощ княз Слав се усещаше като замаян и главата му се въртеше, сякаш беше препил медовина.
Тогава князът излизаше от шатрата си и отиваше при Терес, който спеше винаги в краката на белия кон, повит с вълнения си плащ. И князът знаеше, че където белее жребецът, там ще намери Терес. Ако Терес лежеше на гръб, князът знаеше, че отдалеч ще види да светят очите му, отразили блясъка на звездите. Ако пък лежеше на хълбок, Терес щеше да се обърне, щом чуе стъпки, и пак очите му будно ще светят. И князът не разбираше кога спи Терес и дали изобщо някога заспива.
И Терес идваше в шатрата на княза, а белия жребец привързваше до входа — да пази като куче. И двамата тихо говореха понякога до зори.
Една вечер князът се върна червен от кръв — червен от косата чак до върха на пръстите си. А белият жребец беше светлоален и възбудено цвилеше, като душеше гърдите и нозете си. Терес и князът намериха езерце с чисти брегове и с пясъчно дъно, та князът се съблече и се окъпа. После Терес окъпа и жребеца. А кожата на княза беше бяла като на жребеца, само по лицето, шията и китките беше златно — изгоряла от слънцето, и косата му потъмня от водата. Когато князът и жребецът излязоха от езерцето, ето — в него водата беше мътно — червена.
И княз Слав каза на Терес, че бил на лов за сайгаци. После каза, че не било лов, а избиване и побоище.
Ако някой не знае, тези сайги — така се наричат самките, а мъжкарите се казват сайгаци — тези сайги имат глави като на овца с източена муцуна и с увиснал нос. А тела имат на сърни. И не са нито овце, нито сърни, нито антилопи, ами са роднина на козите. Тригодишен сайгак тежи колкото тридесетгодишен мъж. А в първите дни на петия месец от годината неизброими стада сайги се събират в окрайнините на славянските лесове — всяка година на едно и също място, и там раждат малките си. За една година тези стада от сайги дваж изминават огромния път от черноморските брегове до славянските гори, като пресичат степта от север на юг и от юг на север.
Всяка година пролетта бавно изтегля белия мъртвешки саван на зимата от проснатото тяло на степта. И снежният саван се отдръпва на север, та бавно открива не труп, а отвива възкресената степ. И полуживите стада, които са зимували край морето, тръгват току след белия ръб на отстъпващия сняг. Тръгват опитомените стада, тръгват дивите стада, тръгват животните, които пасат трева, и след тях животните, които се хранят с месо.
И тогава потичат червените реки на стадата от сайги и сайгаци. И на юг текат пролетните води на реките, бели от ледове, а на север текат червени реки от жива плът. Защото сайгите са много — повече, отколкото човек може да преброи, и казват, че в някои стада се събирали повече от милион чифта рога, а никой не може да каже колко на брой са стадата. И отделно текат реките на майките, подути от още неродените ярета, които вече ритат в утробите им. И отделно текат мъжкарите, с подути от мъжка сила торбички, та се качват дори един върху друг, нетърпеливи да дочакат кога женските утроби ще се изпразнят, за да приемат отново семето на новия плод.