Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

— Не мога да стрелям с такъв лък. Ще взема своя лък.

Защото знаеше, че такъв лък се измята в ръцете ти, ако не умееш и нямаш сили да го държиш, затова и се казва — „измята се като неверен лък“. И Скира взе своя лък и своя колчан със стрели от седлото. Извади стрела и поиска да пречупи острието й. Аспарух го спря и му каза:

— Не, ще стреляш срещу мене с остра стрела.

А в това време конниците с Кубрат и от десетката бяха спрели да яздят и се разделиха на две, та застанаха в две редици, които направиха улей към хан Кубрат. И в дъното на улея от конски глави, нозе и гърди седеше на коня си хан Кубрат и гледаше към сина си. И той не разбираше най-напред какво става, но жрецът се наведе над седлото и му каза нещо. А Скира бавно тръгна между двете редици конници, по правата ивица свободна земя, за да се отдалечи от Аспарух и конската кожа. И като спря пред хана, погледна го в лицето. Хан Кубрат сякаш искаше да каже нещо, но само въздъхна и кимна с глава. Ромеецът се обърна и вдигна лъка си. А стоеше тъкмо пред главата на ханския кон и над него се виждаше лицето на хана. И на другия край на улея, ограден от конници, стоеше изправен Аспарух — висок и строен, с бели кожени дрехи пред черната стена на конската кожа. И хан Кубрат ясно го виждаше, както виждаше оня образ, отразен в майчиното му огледало. И ръцете на Аспарух висяха надолу от широките плещи, та между ръцете и тялото му се провиждаше черна стена, и черно се виждаше между нозете му, защото стоеше леко разкрачен.

А железният връх на стрелата светна пред дъгата на лъка и после се отдръпна като глава на змия, която се готви да се хвърли напред. Защото Скира опъна лъка си, докато острието опря в дъгата.

И се чу кратко въздъхване от стотици уста, като че ли някой с права длан удари всеки конник в стомаха. Невидимо бързо прелетя блясъкът на стрелата пред главите на конете и никой не можа толкова бързо да измести погледа си, та да проследи пътя й. Също така невидимо бързо Аспарух вдигна ръката си, като че ловеше оса. И ето — стрелата трепкаше в ръката му, хваната по средата, със спряно острие на три пръста пред лявото му рамо. А хан Кубрат нищо не каза — само се прегърби в седлото. И войниците не говореха, само гледаха Аспарух. И Аспарух мина между двете редици, та подаде стрелата на Скира и му каза:

— А сега накарай тюркута да направи същото.

Тюркутът чу думите му, но като се поколеба, сведе поглед.

И Аспарух посочи хилядника Ак Йола, предводителя на дулусците телохранители, толкова мършав и върху толкова мършав кон, че седеше на коня като призрак върху скелет. А за Ак Йола ще разкажа по-сетне. И ако човек в този миг не видеше Ак Йола, нямаше да повярва, че върху това лице може да свети тая неуловима майчина усмивка, когато лицето му е обърнато към Аспарух. И Аспарух рече на Скира:

— Алексис Скира, това е Ак Йола, най-светлата сабя на дулусците. Виждаш ли оня белег върху лицето му, тъкмо под скулата? Ак Йола излязъл пред двете войски — болгарската и тюркутската — на двубой с Чъ Ю, което ще рече Червения злодей, мъж със сто скалпа на пояса. И двамата хвърлили най-напред един срещу друг по тридесет стрели, но всеки отразил вражите стрели с щита си. После връхлетели с копия един срещу друг и всеки улучил с копие щита на другия. И двете копия се пречупили, и двата щита, пробити, паднали на земята. Тогава двамината конници се раздалечили, за да извадят сабите си, а когато Чъ Ю се обърнал, в ръце държал отново лък и стрела. Нямал право да го стори, времето на стрелите било минало и стрелите били броени, та Чъ Ю щял да се покрие с вечен позор. Но Ак Йола трябвало да умре, защото Чъ Ю бил на двадесет крачки и Ак Йола нямал щит. Тогава Ак Йола се изправил в седлото, за да срещне смъртта. Чъ Ю пуснал стрела в гърлото му. Ак Йола само трепнал да се сниши, но не избягнал стрелата и тя го ударила в лицето. И се видяло как острието пробило главата му и кърваво отлетяло в степта, а половината стрела с перото останала да стърчи в устата на Ак Йола. И той се смъкнал от седлото, та се проснал по гръб, с лице към небето, а жребецът му свел глава над него. Чъ Ю слязъл от коня и се приближил със сабя в ръка, за да отреже главата му. Но Ак Йола скочил на крака и го заклал. Защото Ак Йола отворил уста и хванал със зъби стрелата, та я прехапал — и тя само пробила лицето му под скулата. Помни, Алексис Скира, че тюркутът се уплаши да улови бойна стрела с ръка, а пък Ак Йола лови стрели с устата си. И тюркутите може да имат коне като нас и лъкове като нас, но нямат мъже като Ак Йола.