Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Празна работа е, безсмислена… Защо да правим от мухата слон?
— Боите се да не си изпатите? — направо запитах аз.
— Да се боя ли? Не. Но ми е неприятно. И сте прав, може да си изпатя. Защо не съм отказал, защо съм изпълнявал глупави заповеди… По-точно защо съм слушал глупави съвети… А Ганчаронак сега също ще се пази от замъка като от огън. Намерихме паметната плоча. Из бурените. Пък ние си помислихме, че я свалил някой от района или от областта, че тази съборетина не представлява никаква ценност.
— Има ли такива случаи да свалят паметни плочи без знанието на местните власти?
— Не е хубаво — обади се внезапно Висоцки. — Ето, председателят ходи за обмяна на опит край Давид Гарадок. Там също някакви обесници свалили паметната плоча. И всички помислили същото като вас.
— Тъкмо се наканили да събарят черквата. Но тогава учителят по история позвънил в Минск и такава врява се вдигнала, че от района едвам се измъкнали — казали, че уж старата плоча ръждясала и я свалили, за да поставят нова — мрачно каза Олшански.
— Никому ли не мина през ума — намесих се аз, — че не е бивало да остава нито за миг без охранна плоча, че старата е трябвало да стои, докато бъде готова новата?
От мълчанието разбрах, че никому.
— Е, а Ганчаронак какво? — запитах аз.
— Ех — махна Олшански с ръка, — иска цял живот да живее с героичния си „гестаповски“ период. Той ме поощри, когато се поколебах дали да пробиваме онзи грамаден зид. Рече „заповед“… Но — каквото било, било. И такава беля стана! Но нашите доктори са способни хора…
— Така да бъде.
— Накъде? — запита той.
— Ще се изкъпя и отивам на автогарата. Искам да прескоча за ден-два до Минск.
— Идете най-добре до гара Езна. На двайсет километра е, а след това сте право в Минск.
— Ама че удобство!
— Днес тъкмо за там ще пътува наш камион, ще докара машини. Ганчаронак ще замине с него, Висоцки, Шаблика. Шаблика отива за училищни пособия. Готви се за следващата учебна година. Ние не обичаме да чакаме до последния момент. Тъкмо ще стигнете за вечерния влак. Пък и за в бъдеще дръжте връзка с Висоцки, нашия „кочияш“. Всеки ден пътува до Олшани, до другите селища из околността, всеки два-три дена — до гарата. Имаме и джипка, и „Москвич“, а понякога се налага да се возим и с по една конска сила.
Той въздъхна:
— Излъга ни железницата. Стигна по едно време до Езна, а сетне току извън на северозапад и хайде — та чак до Кладно. А оттам дотук с автобус — нали знаете какво е. Ако минаваше оттук железопътната линия, сигурно щяхме да сме вече доста голям град.
— Ако може, ще се възползувам от предложението ви.
… След час Шаблика, Висоцки, Ганчаронак и аз вече се друсахме в каросерията на камиона. Никой не пожела да седне в кабината при шофьора, защото майската привечер беше учудващо топла.
Спомних си думи от онази поетична легенда:
„Край Слуцката порта тъмна нощ им покрила следите:
Сред облаци месецът тъне, на талази напират мъглите.“
— Чуйте, Шаблика, в замъка има ли Слуцка порта? Защо се нарича така? Пък и нали входът е само един.
— Има. По-точно — имало е. Слуцки или Несвижка. Оттам някога на десет версти е минавал пътят за Несвиж — Слуцк. Сетне е била зазидана с тухли. Както и другата. Останала само една, третата. Главната порта. Слуцката кула е втората след онази, от насрещната страна на Главната.
Сега почти бях сигурен, че май в нейната кула гореше нощният огън, който се виждаше само от едно място на пътя. И в съседната има вход към подземие.
— С онази страна, струва ми се, е свързана и една военна история — каза Шаблика. — Видяхте ли обелиска на два километра от селото?
— Видях го.
Наистина това бе малък обелиск от сив цимент, в него бе зазидана мраморна плоча:
На това място са погребани
четиристотин съветски граждани,
зверски убити на 15 юли
1944 година от германофашистките
завоеватели.
Вие стояхте докрай
като истински герои.
Спете спокойно.
Родината не ще ви забрави.
— През последните дни на окупацията германците изкарали всички хора от селото. Те помислили, че ще ги разстрелват. Обаче не. Само ги накарали да останат три дни сред нивята под охрана. Някои се изплъзнали от хайката, скитали из гората, но се страхували да влязат в Олшанка. Тъкмо те видели как към замъка отиват камиони с многобройна охрана. Четирийсет-петдесет камиона. А преди те да пристигнат, отнякъде се появила голяма колона хора. По-късно се чули изстрели. В края на третия ден. И вече никой не се върнал. Можете да си представите какво е било.