Хроника на птицата с пружина

Нищо не казах.

— Бях съвсем малка. Не знаех нищо за секса. Всъщност не знаех и какво прави, но усетих, че е нещо извратено, нещо, което не е трябвало да виждам, нещо много по-особено, отколкото изглеждаше. — Жена ми поклати глава.

— Нобору Ватая знае ли, че си го видяла?

— То оставаше да не знае! Погледнахме се право в очите.

Аз кимнах.

— А дрехите на сестра ти? — попитах. — Когато порасна, носеше ли ги?

— А, не — отвърна тя.

— Значи мислиш, че е бил влюбен в сестра ти.

— И аз се чудя — каза Кумико. — Дори не съм сигурна, че е проявявал сексуален интерес към нея, но при всички положения е изпитвал нещо и подозирам, че така и не го е преодолял. Точно това имах предвид, когато ти казах, че не е трябвало да се жени и първия път.

Жена ми замълча. Дълго и двамата не казахме нищо. После тя проговори първа.

— В този смисъл ми се струва, че брат ми има тежък психологически проблем. Е, всички ги имаме в една или друга степен, но неговите са много по-сериозни. Много по-дълбоки и упорити. И той няма да допусне някой да види тези негови странности и слабости. Никога. Разбираш ли какво ти казвам? Тези избори… нещо ме притеснява.

— Притеснява те? Защо?

— Не знам. Но ме притеснява — отвърна жена ми. — Всъщност както и да е, уморена съм. Днес не ми се мисли повече. Хайде да лягаме.

Докато си миех зъбите в банята, се взрях в лицето си в огледалото. Вече над два месеца, откакто бях напуснал работа, почти не излизах във „външния свят“. Движех се между магазините в квартала, басейна и тази къща. Ако не броим Гинза и хотела до гара Шинатава, най-далечната точка от нас, до която бях стигал, беше химическото чистене при станцията на метрото. И през цялото това време не бях виждал почти никого. Освен Кумико единствените хора, с които може да се каже, че съм се „срещал“, бяха Малта и Крита Кано и Мая Казахара. Този свят беше тесен, застинал. Но колкото по-тесен и застинал ставаше светът около мен, толкова повече го изпълваха неща и хора, които можеше да се определят единствено като странни. Имах чувството, че са си били в него през цялото време и само са дебнели в мрака да спра да се движа. И всеки път, когато птицата идваше да навие своята пружина, този свят затъваше все по-дълбоко в хаоса.