Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Спайдер изглеждаше отслабнал и изтощен. Наглото му лице беше смекчило чертите си, мътните му, дори кални очи все по-често и все по-загадъчно задържаха погледа си в една точка, гордият му, изправен кръст все по-често се кършеше под напора на някакви грижи, известни само нему. Константин цяла неделя отлагаше полагаемите му се обяснения. Причината беше Марс.
— Господа — беше казал глухо новият им брат. — Вангел е в плен. Отивам да търся начин да го измъкна от калето. Ако в мое отсъствие се хванете за гушите, кълна се, собственоръчно ще обеся победителя!
Вбесен, Спайдер скочи и измъкна пищова си, но зад незаконородения застанаха наемниците и благоразумието малко по малко смаза и гнева, и високомерието му.
— Чуваш ли, Спайдер? Питах защо си тук! Вангел е мой син. Съдбата му не те интересува!
Филип вдигна глава.
— Как мислиш? — попита той. — По чия заповед наемниците взеха страната на бастърда?
— Действаха по инстинкт.
Спайдер поклати глава.
— Не, не вярвам в слепите симпатии! Тук се чувства ръката на старата.
— Глупости, Спайдер. Ние сме нейни синове, Марс нейното унижение.
— Разсъждаваш елементарно. Албанката ни презира и двамата. За нея е от значение единствено съдбата на Вангел… и може би е права.
— Една майка не презира синовете си дори когато са скотове… като теб!
Филип се усмихна или поне гримасата му имитира усмивка.
— За нея ти си неудачник, мекотело, срамно потомство на Белия дявол?
— А ти? — обидено, по женски заядливо попита Константин.
— Успокой се, презира и мен, макар и по други причини.
— Мога ли да ги чуя?
Зоя изплака насън, но лицето й остана спокойно, дишането по детски равномерно и безшумно.
— Спайдер?
— Трудно ще ме разбереш, Константине!
— Ще опитам!
Филип мълча дълбокомислено, преди да направи баналната си констатация, но я изрече с апломба на човек, открил философския камък.
— Старата обожествяваше Белия дявол, но интуицията й подсказваше, че той живее и друг, свой живот, недостъпен за нея. Аз съм всичко това, което майка ти с ужас нарича „Тайния свят на Вангел Аваля“.
— Похот, подлости, предателства… Това ли наричаш таен свят, Спайдер?
— Може и така да се каже… Алика остана във Венеция. Менон се грижи за нея.
— Но ти я заведе при него и я заряза в този Вавилон!
Филип се премести така, че закри Зоя с гърба си.
— Алика роди урод… Както би казала майка ти: „Господ наказа грехопадението!“ Умъртвих го… Белия дявол не заслужава недъгави внуци… Алика роди син.
Мълчаха заслушани в пръхтенето на конете, примесено с жабешкия хор, там долу, край блатистите брегове на реката.
— Ще те убия, Спайдер! Не злощастният ти син, ти си урод, макар недъзите ти да се невидими!
Този път в гримасата на Филип се промъкнаха весели пламъчета.
— Не можеш да ме убиеш, Константине… Не със средствата на мъжа… Марс ще намери сина ти, ще го изтръгне от казармата и всеки ще поеме пътя си. Вземи Вангел и идете да приберете майка му. Ще я намериш отчаяна и смирена… и няма да лишиш сина си от майка. Напуснете ли Венеция, аз ще заведа Зоя там и повече няма да чуеш за мен… Кълна се!
— Много лесно ти изглежда всичко, Спайдер!
— Ако избереш отмъщението, ще загубиш и жена си, и сина си… Кой знае, може и живота си…
— Не ме плаши, Спайдер! Брат ми Марс ще ми помогне… и воините на майка ми!
Филип кимна.
— Направи избора си. Ще спя. Не предприемай нищо, преди да го обмислиш.
Филип намери объл камък, сгъна сюртука си и положи глава върху него.
— Спайдер?
— Кажи…
— Ти… обмисли ли всичко?
— Мисля — отговори брат му.
Марс се върна на сутринта, но освен добри, донесе и няколко тревожни новини. Вангел служеше като аджемиоглан в една от одринските орти, вече положил „чакма“, еничарската клетва за вярност, и скоро щеше да бъде повишен в ичоглан или „избраник на султана“. Тогава щеше да напусне одринския джемаат и да се настани завинаги в Румели Хисар, еничарската твърд, откъдето обрязаните дьонмета всяваха ужас в християнския свят. Марс беше видял младия княз, но не можеше да се закълне, че Вангел го е познал.
— Очите му се взряха в мен, но лицето му не проговори — каза незаконороденият. — Пораснал е, заприличал е на княгиня София, но е рус като поляк… Толкова бял, че няма с кого да го сравня.
— Може да не те е познал, Марс! — задъхан промълви Константин.
— Възможно е — Марс избягваше очите му, но на Спайдер демонстративно подлагаше гърба си. — Пратих наемниците… Реакцията му беше същата.