Престолът от драконова кост

Моргенес изсипа събраното в една чанта и върна носните кърпи на момчетата. После стана и отърси полепналите листа и борови иглички от наметалото си.

— Мисля, че бих могъл — каза той, щом тръгнаха обратно към Хейхолт. — Не казвам, че го одобрявам, и не смятам, че една бележка от мен ще бъде удостоена с почтително внимание, но след като Джейкъб знае, всичко е наред.

Движеха се в колона и сухите съчки пукаха под краката им.

— Благодаря ви, докторе! — каза задъхан Джеръмайъс, който се опитваше да не изостава от другите.

— Не вярвам да те приемат.

В гласа на Исак се усещаше завист. С приближаването на замъка, той постепенно възвръщаше високомерието си.

— Доктор Моргенес — каза Саймън, като се мъчеше да придаде на гласа си равнодушен тон, — не може ли аз да напиша писмото, а после вие ще го погледнете и ще го подпишете? Ще е добро упражнение за мен, не мислите ли?

— Е, Саймън — каза докторът, докато прекрачваше едно паднало дърво, — това е отлична идея. Радвам се, че поемаш такава инициатива. Може би все пак от тебе ще излезе истински помощник.

Добронамереното изказване на доктора и гордостта в тона му накараха Саймън да се почувства така, сякаш му навлякоха оловна жилетка. Още не беше направил нищо, камо ли нещо лошо, а вече се чувстваше като убиец и даже по-зле. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато един писък разцепи задушния горски въздух.

Саймън се обърна и видя Джеръмайъс с побеляло като платно лице — сочеше нещо в храсталака до едно повалено дърво. Исак стоеше вцепенен до него. Саймън забърза към тях, следван по петите от Моргенес.