Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Снежно цвете се появи на стълбите на втория етаж.
— Качвай се — повика ме тя.
Стоях вцепенена и отчаяно се опитвах да възприема това, което очите ми виждаха. Нещо се докосна до ръкава на дрехата ми и аз се сепнах.
— Не мисля, че господарят би позволил да ви оставя тук — каза Юнган, чието лице бе застинало в тревожен израз.
— Господарят знае къде съм — отговорих, без да мисля.
— Лилия. — В гласа на Снежно цвете прозвуча нотка на тъжно отчаяние, която не бях долавяла друг път.
Тогава в паметта ми проблесна спомен отпреди едва няколко дни, когато майка ми ме предупреди, че когато стана жена, няма да мога да избегна грозната страна на живота и че трябва да бъда смела:
— Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е отредено да бъдеш.
Тя не бе имала предвид съпружеските ми задължения, а това тук. Снежно цвете бе моя сродна душа за цял живот. Към нея питаех по-голяма и дълбока любов, отколкото някога бих могла да чувствам към човека, който бе мой съпруг. Това бе истинският смисъл на съюза между сродните души.
Пристъпих напред и чух звук, подобен на скимтене, който идваше откъм Юнган. Не знаех какво да сторя. Никога не бях имала прислужница. Потупах я колебливо по рамото:
— Върви — опитах се да придам на гласа си заповедна нотка, каквото и да значеше това. — Всичко ще бъде наред.
— Ако се наложи да си тръгнете по каквато и да било причина, само излезте и извикайте за помощ — предложи Юнган, все още угрижена. — Всички познават господаря и господарката. Някой ще ви придружи до дома им.
Протегнах се и поех кошницата от ръката й. След като момичето не помръдна, аз му кимнах да върви. То въздъхна с примирение, поклони се бързо, тръгна заднишком към вратата, обърна се и излезе.
Здраво вкопчила ръка в кошницата, аз заизкачвах стълбите. Когато наближих Снежно цвете, видях, че страните й бяха набраздени от сълзи. И тя като прислужницата, която ме посрещна, бе облечена в сиви, зле закърпени и не по мярка ватирани дрехи. Спрях едно стъпало преди площадката.
— Нищо не се е променило — казах. — Ти и аз сме сродни души.
Снежно цвете пое ръката ми, помогна ми да изкача последното стъпало и ме отведе в женската стая. Виждаше се, че някога тя също е била прекрасна. Бе може би тройно по-просторна от тази в родния ми дом. Вместо решетка от вертикални летви прозорецът имаше капак от дърво, украсен със сложна резба. Иначе стаята бе празна, с изключение на един чекрък и легло. Красивата жена, която бях видяла долу, грациозно седеше на ръба на леглото, с изискано полегнали в скута ръце. Селските дрехи не можеха да скрият изящните й обноски.
— Лилия — каза Снежно цвете, — това е майка ми.
Прекосих стаята, събрах длани и се поклоних на жената, която бе дала живот на моята лаотун.
— Трябва да ни извиниш — рече майка й. — Мога да ти предложа единствено чай.
Тя се надигна от мястото си.
— Вие, момичета, имате много да си говорите.
С тези думи излезе, полюшвайки се с онази несравнима грация, която безупречно бинтованите стъпала придават на походката.
Когато преди четири дни напуснах родния си дом, от очите ми се лееха сълзи. Бях едновременно тъжна, щастлива и уплашена. Но сега, приседнала заедно със Снежно цвете на леглото й, върху страните й виждах сълзи на угризения, вина, срам и неловкост. Копнеех да й изкрещя: „Разкажи ми!“, но вместо това седях в очакване на истината, осъзнавайки, че с всяка дума, отронваща се от устните й, Снежно цвете щеше да губи и последните остатъци от достойнство.
— Много преди да се срещнем — каза тя най-после, — семейството ми бе едно от най-добрите в окръга. Сама виждаш — безпомощно посочи с ръка наоколо тя, — някога това бе великолепен дом. Семейството ми бе много преуспяващо. Прадядо ми, държавният чиновник, получил много моу земя от императора.
Слушах замаяна.
— Когато владетелят се преселил в отвъдното, прадядо ми изпаднал в немилост и се оттеглил у дома в Тункоу. Животът му бил хубав. Когато починал, неговият син, дядо, заел мястото му. Притежавал много работници и слуги. Имал три наложници, но те го дарявали само с дъщери. Най-накрая баба ми родила син и подсигурила положението си. Майка ми е омъжена за този син. Хората казвали, че била като Ху Юсиу, която с таланта и чара си запленила императора. Баща ми не стана държавен чиновник, но има големи познания по класическите произведения. Разправяли за него, че някой ден ще стане управител на Тункоу. Мама го вярвала. Но според някои го чакало друго бъдеще. Дядо и баба виждали у него слабохарактерността на единствен син, отгледан в къща, пълна със сестри и наложници, а леля ми подозирала, че е страхлив и склонен към пороци.