Житията на светците

Следобедът полека-лека отминаваше, но нашата къща продължаваше да се пълни с хора. Дойде Алфредо Мастроантонио — бившият председател на комитета, за когото се бе пуснала мълва, че искал да заеме поста на селски кмет, освободен вече от дядо ми; макар че той се отби само колкото да ни пожелае „Честито Рождество Христово!“, опитвайки се да прикачи малко празничност и веселост към обичайната за него сухота, а също и за да донесе на дядо ми една бутилка с амарето. Неколцина от най-близките ни съседи също прекрачиха нашия праг. Дойдоха племенниците и племенничките на дядо ми. Не след дълго целият поднос с вафлите бе опразнен, защото всеки новодошъл, според обичая, си взимаше по една веднага щом влизаше в стаята. Майка ми прибра подноса и на неговото място постави чинии, пълни с дребни тестени сладки, наричани в нашия край „канцеле“, както и с други десерти. Децата се надпреварваха да ги грабят, като междувременно намираха време да притичват оживено от група на група, чевръсти като привидения, колкото да си вземат по някое лакомство и веднага да се оттеглят с плячката в най-близкия ъгъл. Едновременно се водеха около дузина разговори, смесвайки шума от тях в нещо като бръмчене на пчелен кошер, периодично затихващи и после пак подновявани, пораждани може би от някакъв тайнствен ритъм. Бебета в ръцете и скутовете на майките си ревяха достатъчно мощно, за да спечелят внимание, като надвикат шумотевицата, докато накрая изгубилата търпение майка им крясваше: „О, я стига!“ и отрочето й послушно, макар и за кратко, млъкваше, като се задоволяваше само да скимти.

Неусетно стаята се раздели на две половини: в едната, жените се бяха насъбрали около тезгяха покрай стената и оттам майка ми постоянно доливаше чашите им, без да престава в същото време да мие опразнените; докато мъжете се събраха около кухненската маса, възседнали столовете. Но още от тази сутрин като че ли бе настъпила някаква странна промяна: жените бяха изоставили прекаления си морал, сякаш внезапно си бяха припомнили за някакви прегрешения или престъпления, от които са се отървали ненаказани, защото сега открито показваха загриженост към майка ми, като й предлагаха помощта си в разнасянето на питиетата и сладкишите, за миенето на чашите и чиниите, макар че мама упорито им отказваше всеки път все с една и съща уморена усмивка; а пък мъжете, когато майка ми обикаляше около тях, заета със сервирането, й правеха път с небрежно безразличие, като че ли тя бе невидима за тях, и отново се увличаха в своите разговори, без дори да я погледнат за миг, когато си взимаха питиетата или сладкишите от подадения им поднос. Сякаш нещо в несретата на майка ми изведнъж ги бе накарало да се почувстват неуязвими и силни, та това ги подтикваше да се шегуват помежду си по начин, изглеждащ отстрани доста прям и дори груб, без никакви следи от срамежливост. Дядо ми обаче не говореше много, а само начесто отпиваше от чашата си. По едно време той протегна ръка, за да притегли към себе си Розина, малката дъщеря на Джузепина, докато тя се присягаше към масата за още един сладкиш. От ъгъла на стаята Марта не спираше да следи нас всичките, като си отхапваше от нафората, която бе донесла от църквата. Всеки път, когато проследявах погледа й, той ми се струваше съсредоточен върху по-важното, което ставаше в стаята: Марта гледаше как майка ми мие чашите на мивката или как се връща отново в стаята, с присвити рамене, издаващи някаква едва сдържана ярост. Или гледаше дядо ми, който рязко се изви, за да се изхрачи в огъня.