Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Елате и седнете — покани ги дядо ми без излишни предисловия. — Кристина, донеси чаша за Алберто.
— Толкова беше хубаво това, което тази година падре Николо нагласи като жива картина в църквата — разбъбри се Джузепина. — За тримата мъдреци и новородените животни и младенеца. Накрая аз се осмелих и поогледах по-отблизо. Дори пелените на младенеца бяха от коприна. Можеш ли си го представи: копринени пелени! Сигурно всичката нагласа е струвала цяло състояние.
— Ами нали и ти си платила за това — сухо отбеляза майка ми.
Но сега дойде ред на следващото почукване на вратата и Ди Лучи влетя в стаята, ведно с жена си и единия от синовете си (другия той винаги оставяше в къщата по Коледа, за да наглежда дюкяна), които занадничаха зад него.
— О, честито Рождество Христово! — провикна се той и тръшна на масата една бутилка ракия. — По-бързо, Кристина, чаши за всички! За да се чукнем за Коледа! — И без да чака подкана, си взе една от вафлите на Джузепина.
— Първо седни де, Андо — рече дядо. — Кристи, донеси ни още чаши.
И така нашият дом, който от месеци не помнеше нещо друго, освен потискаща като великите пости тишина, сега изведнъж се изпълни с глъчка, врява и шум до небесата. Всеки разговаряше с всеки, та не бе ясно кой кого слуша. Явно е било постигнато някакво неписано съгласие сред десетки от къщите в селото, че появата на майка ми в църквата най-после можело да се приеме като някакъв знак за покаяние, тъй отдавна очакван от всичките ни съселяни — и по това със сигурност се е спорило и предъвквало оживено по коледните трапези в тези съседни домове, — че сега те се чувстваха свободни да се съберат около една трапеза с грешницата, както утешаващите посетители в дома на многострадалния Йов. Може би дори си вярваха, че така цялата история се иззема от техните ръце, за да бъде поета от Божиите ръце. Ако някой бе забелязал студеното незачитане, с което майка ми пристъпваше по централната пътека в църквата, преди да заеме мястото си на предната скамейка, съселяните ни сигурно щяха да предпочетат въобще да не я зачетат за празника; обаче какво си мислеше майка ми, си беше само нейна лична работа. Важното е, че хората се нуждаеха от такъв знак. Все едно че майка ми просто бе изписала някакво кодирано послание връз олтара и тези, който го бяха зърнали, сега се чувстваха предоволни да му измислят значение, което да ги устройва.
Следобедът полека-лека отминаваше, но нашата къща продължаваше да се пълни с хора. Дойде Алфредо Мастроантонио — бившият председател на комитета, за когото се бе пуснала мълва, че искал да заеме поста на селски кмет, освободен вече от дядо ми; макар че той се отби само колкото да ни пожелае „Честито Рождество Христово!“, опитвайки се да прикачи малко празничност и веселост към обичайната за него сухота, а също и за да донесе на дядо ми една бутилка с амарето. Неколцина от най-близките ни съседи също прекрачиха нашия праг. Дойдоха племенниците и племенничките на дядо ми. Не след дълго целият поднос с вафлите бе опразнен, защото всеки новодошъл, според обичая, си взимаше по една веднага щом влизаше в стаята. Майка ми прибра подноса и на неговото място постави чинии, пълни с дребни тестени сладки, наричани в нашия край „канцеле“, както и с други десерти. Децата се надпреварваха да ги грабят, като междувременно намираха време да притичват оживено от група на група, чевръсти като привидения, колкото да си вземат по някое лакомство и веднага да се оттеглят с плячката в най-близкия ъгъл. Едновременно се водеха около дузина разговори, смесвайки шума от тях в нещо като бръмчене на пчелен кошер, периодично затихващи и после пак подновявани, пораждани може би от някакъв тайнствен ритъм. Бебета в ръцете и скутовете на майките си ревяха достатъчно мощно, за да спечелят внимание, като надвикат шумотевицата, докато накрая изгубилата търпение майка им крясваше: „О, я стига!“ и отрочето й послушно, макар и за кратко, млъкваше, като се задоволяваше само да скимти.
Неусетно стаята се раздели на две половини: в едната, жените се бяха насъбрали около тезгяха покрай стената и оттам майка ми постоянно доливаше чашите им, без да престава в същото време да мие опразнените; докато мъжете се събраха около кухненската маса, възседнали столовете. Но още от тази сутрин като че ли бе настъпила някаква странна промяна: жените бяха изоставили прекаления си морал, сякаш внезапно си бяха припомнили за някакви прегрешения или престъпления, от които са се отървали ненаказани, защото сега открито показваха загриженост към майка ми, като й предлагаха помощта си в разнасянето на питиетата и сладкишите, за миенето на чашите и чиниите, макар че мама упорито им отказваше всеки път все с една и съща уморена усмивка; а пък мъжете, когато майка ми обикаляше около тях, заета със сервирането, й правеха път с небрежно безразличие, като че ли тя бе невидима за тях, и отново се увличаха в своите разговори, без дори да я погледнат за миг, когато си взимаха питиетата или сладкишите от подадения им поднос. Сякаш нещо в несретата на майка ми изведнъж ги бе накарало да се почувстват неуязвими и силни, та това ги подтикваше да се шегуват помежду си по начин, изглеждащ отстрани доста прям и дори груб, без никакви следи от срамежливост. Дядо ми обаче не говореше много, а само начесто отпиваше от чашата си. По едно време той протегна ръка, за да притегли към себе си Розина, малката дъщеря на Джузепина, докато тя се присягаше към масата за още един сладкиш. От ъгъла на стаята Марта не спираше да следи нас всичките, като си отхапваше от нафората, която бе донесла от църквата. Всеки път, когато проследявах погледа й, той ми се струваше съсредоточен върху по-важното, което ставаше в стаята: Марта гледаше как майка ми мие чашите на мивката или как се връща отново в стаята, с присвити рамене, издаващи някаква едва сдържана ярост. Или гледаше дядо ми, който рязко се изви, за да се изхрачи в огъня.