Обещанието на краля вещер

— Нима Джарлаксъл не се числи към тях?

— Щях ли да заслужавам някакво доверие, ако не признавах немирния си характер?

— Не и от мен.

— Значи имаш своя отговор — отвърна мрачният елф.

Той млъкна и погледна на запад, Ентрери направи същото и двамата наблюдаваха как слънцето се плъзва още по-ниско.

— Знам и друга тайна за сънуващите през деня — каза Джарлаксъл накрая.

— Моля, сподели я — долетя не особено ентусиазираният отговор на убиеца.

— Само сънуващите през деня са наистина живи — обясни Джарлаксъл. Той насочи очи обратно към Ентрери, който отвърна на погледа му. — Защото само те гледат обективно на съществуването си и търсят начини да се издигнат над елементарното оцеляване.

Ентрери не мигна.

— Ти мечтаеш — реши Джарлаксъл. — Но само в онези редки случаи, когато отдадеността ти на… често се чудя на какво… ти позволи да се измъкнеш от съвършената си дисциплина.

— Може би тази отдаденост на съвършената дисциплина е моята мечта?

— Не — отвърна без колебание мрачният елф. — Не.

Контролът не помага на фантазията, приятелю, той е ужасът за фантазията.

— Значи приравняваш мечтите на фантазиите?

— Разбира се! Мечтите се създават в сърцето и се пресяват от рационалния ум. Без сърцето…

— Контрол?

— И само това. Жалко, бих казал.

— Не ти искам съжалението, Джарлаксъл.

— И разбира се, мечтателите се стремят да овладеят всичко, което наблюдават.

— Както се стремя аз.

— Не. Ти овладяваш себе си и нищо повече, защото се страхуваш да мечтаеш. Страхуваш се да позволиш на сърцето си да има глас в процеса на живеенето.

Ентрери внезапно се смръщи.

— Това е наблюдение, не критика — каза Джарлаксъл, изправи се и изтупа панталоните си. — И може би е предложение. Ти, който си постигнал дисциплина, все още може да откриеш величие, надхвърлящо страховитата репутация.

— Предполагаш, че искам повече.

— Знам, че се нуждаеш от повече, както всеки човек — отвърна мрачният елф. Обърна се и започна да се спуска по задната страна на скалата. — За да живееш, а не просто да оцеляваш — тайната е в сърцето ти, Артемис Ентрери, ако си достатъчно мъдър да потърсиш.

Той се спря, погледна обратно към Ентрери, който се взираше сурово в него и му подхвърли флейта, която изглеждаше като точно копие на тази в скута на убиеца.

— Използвай истинската — подкани го Джарлаксъл.

Онази, която Илнезара ти даде. Онази, която е била изработена от Идалия преди много векове.

„Идалия е сложила във флейтата ключ, който да отключи всяко сърце“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече, докато се обръщаше и си тръгваше.

Ентрери погледна към флейтата в ръката си и онази на колана. Не беше изненадан, че Джарлаксъл е откраднал ценния предмет и очевидно е направил точно копие — не, не точно, осъзна Ентрери, докато обмисляше празнотата на нотите, които бе изсвирил. Визуално двете флейти изглеждаха еднакви и той се възхити на работата на мрачния елф, когато ги сравни една с друга. Но в истинското творение на Идалия имаше нещо повече.