Обещанието на краля вещер
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Инфодар
- ISBN: 978-954-761-393-5
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обещанието на краля вещер». Краткое содержание книги:
— Нашето отпътуване.
Това хвана мрачния елф неподготвен, но той естествено, не го показа.
— Събирам група за пътуването — обясни тя. — Твоите подвизи не останаха незабелязани.
— Нито пък бяха постигнати индивидуално.
— Приятелят ти също е поканен.
Докато говореше за Ентрери и двамата се обърнаха, за да погледнат мъжа, който стоеше до бара с халба ейл, затопляща се на тезгяха пред него. Типичната му подигравателна усмивка бе скрита зад хладно изражение.
Носеше сивото си наметало преметнато през едното рамо, разкривайки хубавата бяла риза, подарена му от Илнезара преди пътешествието до Ваасанската порта, и обсипаната с камъни дръжка на известната кама, висяща в ножницата на бедрото му. Джарлаксъл и Елъри успяха да уловят уважителното разстояние, на което се държаха хората около Ентрери, като по този начин му оставяха повече лично пространство, отколкото на всеки друг около бара.
— Той притежава това качество — размисли на глас Джарлаксъл.
Продължи да се любува на Ентрери дори когато Елъри го погледна за обяснение. Но мрачният елф не си направи труда да произнесе на глас наблюденията си.
Ентрери далеч не беше най-едрият мъж в кръчмата и не се бе отнасял агресивно с никого, но бе очевидно, че околните можеха да почувстват силата и уменията му.
Трябва да са очите му, предположи Джарлаксъл, защото погледът му говореше за пълна концентрация — вероятно най-доброто качество на истинския войн.
— Ще тръгне ли? — мрачният елф чу въпроса на Елъри и от тона й му стана ясно, че явно не го произнася за пръв път.
— Той ми е приятел — отвърна Джарлаксъл, сякаш това описание уреждаше въпроса. — Няма да ме остави да се впусна в опасности самичък.
— Значи си съгласен?
Джарлаксъл се обърна към нея и се ухили порочно.
— Само ако обещаеш, че няма да мръзна на нощния вятър.
Елъри отвърна на усмивката му и остави питието си на масата край тях.
— На зазоряване — инструктира го и понечи да си тръгне.
Джарлаксъл я сграбчи за ръката.
— Но на мен ми е студено.
— Още не сме на път — отвърна тя.
Елъри се изплъзна от хватката му, пресече стаята и излезе от кръчмата.
Джарлаксъл продължи да се усмихва, докато оглеждаше извивките й. В мига, щом се скри от очите му, той прехвърли погледа си на Ентрери и въздъхна, защото знаеше, че мъжът както винаги ще се противопостави на убеждаването му. Щеше да е дълга вечер.
Елъри изглеждаше великолепно в блестящите си доспехи, с щит, привързан на гърба, и брадва, закачена отстрани. Яздеше едър дорест жребец и се движеше начело на керван от два фургона. Мариаброн яздеше до нея, възседнал червеникавокафяв кон. Двама войници, едри и гневни на вид мъже, яздеха конете си в задната част на колоната. Единият от тях беше чиновникът по наградите Дейвис Енг, а другият бе по-възрастен мъж със сива коса.
Двете жени, каращи първия фургон, не бяха от Армията на Кървав камък, а наемници от местната кръчма.
Джарлаксъл познаваше едната като Парисъс от Импилтур, жена с едър кокал, кръгло лице и късо подрязана руса коса. Двамата с Ентрери често я бяха чували да се хвали с подвизите си и изглежда жената имаше много високо мнение за себе си.
Другата нямаше как да е непозната на Джарлаксъл, защото името й стоеше на върха на списъка с наградите.
Наричаше се Калихай и беше полуелфка с дълга черна коса и красиво, ъгловато лице — с изключение на суровия белег, минаващ от едната буза през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Когато извика на командир Елъри, че е готова да тръгва, Джарлаксъл и Ентрери — изненадани да открият, че са натоварени да карат втория фургон, — чуха отличимо фъфлене, несъмнено причинено от белега върху устните й.
— Ба! — долетя мърморене отстрани. — Задръжте конете, проклети тъпаци. Пръхтя и пухтя и кръвта ми ще пламне!
Всички погледи се обърнаха към едно джудже, което се довлачи през краткото разстояние от портата.
Мускулестите му ръце бяха голи и се свиваха и разпускаха в ритъм с решителните му крачки, а черната му брада се развяваше на две дълги плитки. На гърба си имаше закачени на кръст два странно изглеждащи боздугани, чиито дръжки се издигаха нагоре и настрани отвъд задната част на рошавата му глава. Всеки завършваше с метална топка с шипове, като и двете се люлееха на веригите си в ритъм, подобен на размахването на ръцете. И докато това беше достатъчно нормално, то материалът, от който бяха изработени оръжията, проблясваше в матово и почти прозрачно сиво. Наричаше се стъклостомана, магическо творение с редки и могъщи свойства.