Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Отиде при прозореца и се загледа през клеясалото от мръсотия стъкло към огньовете, напалени от тълпата от другата страна на гвардейския кордон. „Помийна пяна от Правоверни простаци“, беше ги нарекъл поетът в нехарактерен проблясък на мъдрост.
— Броят им расте с всеки ден — каза тя. — Преди два дни бяха само петима-шестима, сега са повече от петдесет. И всички те търсят подкрепата на брат ти или поне да ги забележи. Мълчанието му рано или късно ще ги вбеси и те ще насочат гнева си към теб, защото той ще е заминал.
Алорнис вдигна вежди и се изсмя.
— Понякога говориш като стар човек. По-стар и от него. Май твърде много време сте прекарали заедно.
„Знам.“ Вече твърде дълго чакаше Ал Сорна да изпълни своята част от сделката. Твърде дълго стискаше зъби, твърде дълго лъжеше сама себе си, че отлага, защото иска да овладее още по-добре меча, да натрупа още знания, които да използва срещу него, когато му дойде времето. Твърде дълго живееше с тази лъжа, твърде много време прекарваше с нея. С всеки ден усещаше как любовта на Отеца ѝ се изплъзва, всяка нощ сънуваше крясъците на жреца, сънуваше го как ѝ крещи, изпаднал в дива ярост, спомен от деня, когато едва не я преби до смърт. „Грешница! Знам каква гадост дебне в сърцето ти. Виждал съм я. Гнусна грешница си ти, срам за Отеца!“
— Брат ти е прав — каза тя на Алорнис. — Трябва да тръгнеш с него. Сигурна съм, че ще намериш други талантливи хора, които да обучаваш, а и съм чувала, че на север имало много чудеса. Нови гледки, които да нарисуваш.
Алорнис се загледа в нея, малка бръчица се появи на гладкото ѝ чело.
— Ти няма да дойдеш, нали?
— Не мога.
— Защо? Много чудеса, сама го каза. Нека ги видим заедно.
— Не мога. Има нещо друго, което… трябва да свърша.
— Нещо друго? Свързано ли е с твоя бог? Вейлин казва, че си дълбоко набожна, но аз не съм те чувала да казваш и една дума за този свой бог.
Рева отвори уста да възрази, но си даде сметка, че Алорнис е права. Така и не ѝ бе разказала за обичта на Отеца, за топлината, която ѝ дава тази обич, за насърчението и силата, които черпи от нея, за да довърши мисията си. „Защо?“ Отговорът дойде твърде бързо, преди да го е стъпкала дълбоко в сърцето си. „Защото нямаш нужда от обичта на Отеца, когато си с нея.“
„Гнусна, отвратителна грешница!“
— В долината, останал с надеждата само — чу се гласът на поета, подхванал нова песен. — И със своите братя рамо до рамо…
Рева скочи, отиде при прозореца, натисна да го отвори и ревна в мрака навън:
— О, я млъкни, пиян идиот такъв!
Алуциус млъкна и като никога „публиката“ му реагира с одобрение.
— Тръгваме утре — тихичко каза Алорнис.
— Ще тръгна с вас — каза Рева и се усмихна насила. — С брат ти имаме сделка.
Кралят им беше осигурил коне и пари, голяма торба с пари по-точно, част от които Ал Сорна даде на нея.
— Всяка свята мисия има нужда от финансиране — каза ѝ с широка усмивка.
Рева взе парите, като не пропусна да изгледа злобно Ал Сорна, и се измъкна, докато двамата оправяха багажа. Не беше трудно да избегне зяпачите, просто нагази в плиткото на реката, повървя малко, след това излезе на брега и тръгна към пазара. Купи си нови дрехи, хубаво промазано наметало, което да я пази от дъжда, и здрави ботуши, оформени по крака ѝ от майстор обущар, който ѝ каза, че имала пръсти на танцьорка. Това явно не бе комплимент, ако се съдеше по гримасата му. Упъти я към следващата ѝ спирка, като преди това я изгледа с подозрение.
— Каква работа има една танцьорка на такова място?
— Търся подарък за брат си — каза тя и му остави бакшиш, за да избегне по-нататъшните въпроси.
Дюкянът на оръжейника се намираше пред вътрешен двор, откъдето долиташе звън на чук, който среща стомана. Мъжът в дюкяна беше стар и изненадващо слаб, макар че белезите от изгорено по възлестите мускули на ръцете му говореха за дългогодишен труд в ковачница.
— Брат ви умее ли да върти меча, милейди?
„Никаква лейди не съм“ — едва не му се озъби тя, подразнена от любезните му преструвки. Акцентът ѝ и семплите дрехи бяха ясен знак към коя прослойка принадлежи и любезностите му очевидно бяха вдъхновени от тежката кесия, която висеше на колана ѝ.
— Умее — отговори тя. — Би се зарадвал на ренфаелско острие, нещо, подходящо за войник, да речем.
Ковачът кимна с усмивка и изчезна в дъното на дюкяна. След малко се върна с меч по-семпъл и от нейните дрехи. Дръжката беше от дърво без никаква украса, напречникът — от дебело парче желязо. Острието беше дълго един метър, стоманено, наточено от двете страни и заострено в края, отново без никаква декорация.