Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
За вечеря мадам Манек им поднася яхния и пресен хляб. После той хваща за ръка Мари-Лор и я превежда по паянтовите стъпала до банята на третия етаж. Пълни голямата чугунена вана и се обръща с гръб, докато момичето се съблича.
— Можеш да не пестиш сапуна — й казва той. — Купил съм предостатъчно.
Влаковият билет стои сгънат в джоба му, олицетворение на предателството.
Измива косата й. Мари-Лор разсеяно плъзга пръсти под пяната около себе си, сякаш се опитва да прецени теглото й. Винаги е изпитвал някакъв странен страх — че е лош баща, че не се грижи правилно за детето си. Че тъй и не е разбрал кое как се прави. Всичките майки, които вижда — бутащи колички из Ботаническата градина или размахващи детски жилетки в универсалните магазини, — му приличат на заговорнички, които се споглеждат една друга като посветени в някакви недостъпни за него знания. Как се разбира кога и дали постъпваш правилно?
Има и гордост, разбира се — гордост, че се справя самостоятелно. Че дъщеря му е толкова любознателна и жилава. Има го и щастливото смирение да си баща на толкова силно същество; скромно помощно средство за съществуването му. Ето какво чувства той, докато, коленичил край ваната, изплаква косата й: бащинска обич, така всесилна, че ще разкъса тялото му. Стени, прегради, целият град не е в състояние да засенчи величественото й сияние.
Каналът изгъргорва някъде надалеч: пълната къща им смигва със симпатия. Мари вдига мокрото си лице:
— Значи заминаваш. Нали така?
Той за пръв път е благодарен, че не може да види изражението му.
— Мадам ми каза за телеграмата.
— Няма да се забавя много, Мари. Само седмица. Максимум десетина дни.
— Кога тръгваш?
— Утре. Преди да си се събудила.
Тя се навежда и обгръща с ръце коленете си. Гърбът й е дълъг, бял, разграфен от прешлени. Обичаше да заспива, стиснала в юмруче показалеца му. Да се просва с книгата си под плота в ключарната и да скита с разперени като паяци пръсти из страниците й.
— Аз тук ли оставам?
— Да, с мадам. И Етиен.
Подава й кърпа, помага й да стъпи на плочките и изчаква отвън, докато облече нощницата си. После я завежда до шестия етаж, в малката им стая, макар да знае, че няма нужда от помощ, сяда на ръба на леглото, а тя коленичи до макета и докосва с три пръста камбанарията на катедралата. Той намира четката за коса, без изобщо да пали лампата.
— Десет дена, така ли, папà?
— Най-много.
Стените скърцат; прозорецът между завесите е черен; градът се готви да спи. Някъде навън немските подводници се плъзгат над подводни каньони, а десетметрови октоподи се взират с огромните си очи в ледения мрак.
— Ние май досега не сме се разделяли?
— Не — погледът му се стрелка из неосветената стая. Камъкът в джоба му почти пулсира. Ако успее да заспи тази нощ, какво ли ще сънува?
— Мога ли да излизам, докато те няма, папà?
— Като се върна. Обещавам ти.
Нежно, сякаш докосва цвете, сресва влажните й коси. Между движенията на четката се чува потропването на морския вятър по прозореца.
Мари-Лор плъзга ръце по къщите и изрежда имената на улиците:
— Улица „Въжарска“… „Жак Картие“… улица „Воборел“.
Той казва:
— Ще ги научиш за по-малко от седмица.
Пръстите на Мари-Лор стигат до крепостните стени. Зад тях е морето.
— Десет дни, нали? — казва тя.
— Най-много.
Слабак (2)
Декември изсмуква светлината от замъка. Слънцето едва успява да разчисти хоризонта и потъва отново. Вали сняг — веднъж… втори път… после остава за постоянно върху ливадите. Вернер за пръв път вижда толкова белота; сняг, незацапан с пепел и прах от въглища. Единствените пратеници на външния свят са случайните пойни птички, които долитат до липите зад плаца, издухани тук от някоя далечна буря, битка или и двете, и двамата голобради ефрейтори, които пристигат в столовата през около седмица — винаги след молитвата, винаги след като момчетата са лапнали първия си залък, — за да се промъкнат под свастиките, да спрат зад някой курсант и да му прошепнат, че баща му е загинал на фронта.
През други вечери старшият изревава „Achtung!“ — мирно!, школниците застиват прави до масите и в столовата влиза, поклащайки се, Бастиан — командващият. Момчетата мълчат с очи, забити в чиниите, а той обхожда редиците, влачейки показалец по гърбовете им.