Незаключената врата

— Ирка, стига. Защо да не ги обичам? Хора като хора.

— Не, кажи — не мирясваше актрисата. — Ако си против, естествено няма да… Само че не разбирам защо…

Воронова най-сетне отвори очи, изправи гръб, по навик погали Ирина по гъстата къдрава коса.

— Не си измисляй, за бога, Ириша. Срещай се с когото искаш, аз не мога да ти нареждам нищо по този въпрос. В края на краищата, два пъти си се омъжвала и сама прекрасно ще се ориентираш кой ти е нужен и кой — не. Той женен ли е?

— Кой, Коротков ли?

— Този, с когото ще се срещаш.

— Почти. Тоест наполовина… С една дума, преди няколко дни е напуснал жена си.

— Ще се върне — убедено каза Наталия.

— Ами да се върне. — Ира упорито нацупи устни. — Но нали мога да се срещна с него? Докато не се е върнал.

— Срещни се, срещни се. Само че иди да си махнеш грима, страшно е да те гледа човек отблизо.

— Не ми се занимава, вкъщи ще го махна. Е, край, ние тръгваме!

Ира млясна Наталия по бузата и хукна, придружена от Руслан и Яна Нилски.

Вкъщи Наталия се зае да сготви вечеря за съпруга и сина си, които трябваше да се приберат около девет. Докато напукваше месото, тя току поглеждаше към пода, по който на безтегловни топчици летеше тополов пух. От година на година тази гадост става все повече в Москва, пухът лети из въздуха като сняг, влиза в ноздрите и устата, прониква в къщите и нахално се рее из стаите, като образува постоянно местещи се купчинки, които, уморени в края на краищата от суетнята, си намират убежище в ъглите и по книжните рафтове. Вчера Наталия бе минала с прахосмукачката из целия огромен петстаен апартамент, а днес жилището изглеждаше, сякаш не бе чистено цяла година. Мокетът в синьо и бор до отново бе станал белезникав и прашен наглед. Просто да не смееш да отвориш прозорците! Но това е невъзможно, Наталия обича да спи на отворен прозорец — и синовете си е приучила на това още от малки, никакъв климатик не може да й замени глътката сладка утринна прохлада. Така че се налага да чисти почти всеки ден, след уморителните снимки и приготвянето на вечерята за нея самата и за двамата изобщо нестрадащи от липса на апетит мъже.

Пръв се прибра синът й Альоша. Много добре, помисли си Наталия, Альошка не изпитва влечение да се храни в компания и няма да изчака Андрей за вечеря, ще хапне набързо и тя ще може да му пъхне в ръцете прахосмукачката. Да си заработи вечерята.

— Мамо, много вкусно мирише! — заяви той още с влизането в просторната кухня-трапезария. — Какво сервират днес?

— Пържоли с елда и салата — отговори Наталия с усмивка и целуна сина си.

— Ами пържени картофки? — жално простена Альоша.

— Днес ще минеш без тях. Картофите свършиха преди два дни и докато ти не донесеш от магазина, вкъщи няма да се появят нови. Освен това не бива да ядеш картофи с месото, че скоро няма да можеш да се провреш през вратата.