Знакът на жрицата [bg]

Пътуването ни обратно бе дълго и тежко. И ние, и конете бяхме преуморени. Трябваше да спрем за почивка, ако искахме конете да издържат пътя до вкъщи, но никой не предложи да си направим лагер в земята на Ская. Наложи се да оставим коня на Евин или никога нямаше да стигнем до териториите на Кензи преди изгрев слънце. Евин се бе качил отзад на коня на Барутлията, който бе най-дребен и най-лек от нас.

Когато стигнахме до каменната могила, нощта вече се бе спуснала, ясна и студена, и повечето от нас едва се държаха на конете от умора. Но бе по-лесно да продължим до земите на Килиан, отколкото да устройваме бивак в мрака. Накрая се строполих в сеното в дома му и бях толкова уморен, че не можех да си вдигна главата.

Лежах там, но не можех да заспя. Виждах пред очите си разяреното лице на Астор Ская, а и това на Евин, кърваво и изпълнено с омраза.

— Барутлия? — прошепнах аз. — Спиш ли?

— Не точно — отвърна той дрезгаво. — Защо?

— Наистина ли мислиш, че между Ская и Кензи ще избухне война?

— Не знам. — Сеното зашумоля и Барутлията се обърна към мен. — Но се надявам да стане така, защото Ская си го заслужават.

Изведнъж ме хвана яд на Барутлията. Не знаеше какво говори. Война — това бе време на смърт. По време на война се връщаш у дома и вместо къщата си, заварваш един обгорен имот и купища мъртви животни. Точно както стана с Липовата къща. Вече го бяхме преживели. Нямаше да понеса да започнем всичко отначало още веднъж. И този път без Дина.

— Не знаеш какво говориш — рекох му аз, но не мисля, че той ме чу, защото не ми отвърна, а и скоро захърка.