Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

Анн изпитваше чувството, че нямаше да има сили да го понесе, ако не беше отишла на концерта, защото целия този ден в училището не се говореше за нищо друго. Клубът за дискусии в Авонлий, който уреждаше сбирки двуседмично през цялата зима, беше имал няколко по-малки безплатни забави, но тази щеше да бъде нещо голямо, с десет цента вход в полза на библиотеката. Младежта от Авонлий репетираше от седмици насам и всички ученици особено се интересуваха от концерта заради по-големите си братя и сестри, които щяха да участват. Всички в училището от деветгодишна възраст нагоре се надяваха да отидат, с изключение на Кари Слоун, чийто баща споделяше мнението на Марила за посещаването на вечерни концерти от малки момичета. Кари Слоун плака над граматиката си целия следобед и мислеше, че този живот не заслужава да се живее.

За Анн истинската възбуда започна с края на учебния ден и нарастваше в кресчендо, докато стигна до неудържим възторг на самия концерт. След това имаше „истински прекрасен чай“, а после дойде възхитителната задача на обличането в стаичката на Дайана на горния етаж. Дайана среса косата на Анн отпред направо нагоре в модната фризура „помпадур“, а Анн върза панделките на Дайана с изключителната си сръчност; след това опитваха да подредят косите си отзад по не по-малко от пет-шест начина. Най-после бяха готови, с пламнали бузи и очи, блеснали от възбуда.

Което си е вярно, сърцето на Анн неволно се свиваше, когато сравняваше простичката си черна барета и безформеното, ушито у дома сиво палто с тесни ръкави — с кокетната кожена шапка и изящното палтенце на Дайана. Но тя навреме си спомни, че има въображение и може да го използва.

После пристигнаха от Нюбридж братовчедите на Дайана, семейство Мърей; те всички се наблъскаха в голямата шейна — множество рошави палта сред постланата вътре слама. Анн се наслаждаваше на пътуването до залата, на хлъзгането по атлазено-гладки пътища със сняг, хрускащ под плазовете. Имаше величествен залез и заснежените височини и тъмносините води на залива изглеждаха вградени в това великолепие — огромна купа от бисер, препълнена с вино и огън. Звънчетата на шейните и далечен смях долитаха от всички страни, като веселие на горски елфи.

— О, Дайана — прошепна Анн и стисна свилата се в кожена ръкавица ръка на приятелката си, — не прилича ли всичко това на прекрасен сън? Нима аз изглеждам същата както винаги? Усещам се толкова различна, че ми се струва то да личи по вида ми.

— Изглеждаш страшно хубава — отвърна Дайана, която получила току-що комплимент от едного от братовчедите си, чувстваше, че и тя трябва да продължи с комплимент. — Имаш прекрасен цвят на лицето.

Програмата тази вечер беше редица от „сензационни номера“ поне за една слушателка в залата и както Анн увери Дайана, всяка следваща сензация беше по-сензационна от предишната. Когато Приси Андрюс, пременена с нова рокля от розова коприна, с бисерна огърлица на гладката си бяла шия и истински карамфили в косата (предаваният шепнешком слух гласеше, че били донесени по поръчка на учителя чак от града), „се изкачи по хлъзгавата стълба, тъмна и без лъч светлина“, Анн потръпна, като си представи как се чувства тя; когато хорът запя „Високо над цветята нежни“, Анн загледа тавана, сякаш на него имаше фрески с ангели; когато Сам Слоун започна да обяснява и илюстрира „Как Секъри насади квачка да мъти“, Анн се смя така, че хората, които седяха наоколо, започнаха да се смеят също, повече заразени от настроението й, отколкото на избрания разказ, който беше съвсем изтъркан дори за Авонлий; а когато господин Филипс рецитира речта на Марк Антоний пред останките на Цезар с най-прочувствен тон (и поглеждаше Приси Андрюс в края на всяко изречение), Анн почувства, че би могла да скочи на крака и да се разбунтува, стига да се надигне и един-единствен римлянин.