Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— Много ми е жал за хората в страни, където няма момини сълзи — рече Анн. — Дайана казва, че у тях може да има нещо по-хубаво, но не би могло да има нищо по-хубаво от момини сълзи, нали, Марила? А Дайана казва, че щом не ги познават, те не им липсват. Обаче аз мисля, че това е най-печалното нещо. Аз мисля, Марила, че би било трагично да не знаеш как изглеждат момините сълзи и да не ти липсват. Знаеш ли какво са според мен момините сълзи, Марила? Аз мисля, че те трябва да са душите на цветята, умрели миналото лято, и това е техният рай. Но ние прекарахме великолепно днес, Марила. Обядвахме долу в големия мъхест дол до един стар кладенец — такова романтично кътче. Чарли Слоун подстори Арти Гилис да го прескочи, защото Арти не се плаши като го подсторват. Никой друг нямаше да го прескочи. Да подсторваш е много модно. Господин Филипс даде всичките момини сълзи, колкото беше набрал, на Приси Андрюс и аз го чух да казва „сладките на сладката“. Той го е взел от една книга, аз зная; но това показва, че има малко въображение. И на мен ми предложиха момини сълзи, но аз отказах с презрение. Не мога да ти кажа кой беше, защото съм се зарекла устните ми да не изричат името му. Направихме венци от момините сълзи и ги сложихме на шапките си; а когато стана време да се връщаме у дома, наредихме се в процесия по пътя, двама по двама, с букетите и венците и запяхме „Моят дом на хълма“. О, беше тъй вълнуващо, Марила! Цялото семейство на господин Сайлас Слоун наизлезе, за да ни види, и всички, които срещнахме по пътя, спираха и ни заглеждаха. Направихме истинска сензация.
— Нищо чудно! Такива глупави измишльотини! — бе отговорът на Марила.
След момините сълзи дойдоха теменужките и Теменуженият дол стана целият виолетов. Анн минаваше оттам на път за училище с благоговейни стъпки и боготворящ поглед, сякаш стъпваше на свята земя.
— Някак си — довери тя на Дайана, — когато минавам там, става ми всъщност все едно, дали Гил… дали някой ме надминава в класа или не. Но когато ме вдигнат в клас, всичко е съвсем друго и то е най-важното нещо за мене. Има толкова много разни Анн в мене! Понякога си мисля, че затова създавам толкова неприятности. Ако бях само една-единствена Анн, щеше да бъде много по-спокойно, но тогава пък нямаше да бъде и наполовина толкова интересно.
Една юнска вечер, когато овощните градини бяха пак потънали в розови цветчета, когато жабите сладко пееха със сребристи гласчета в блатата край Езерото на сребристите води и въздухът бе напоен с дъха на детелиновите ливади и балсамовите гори, Анн седеше до своя тавански прозорец. Беше учила уроците си, но беше станало вече твърде тъмно за четене и тя се беше задълбочила с широко отворени очи в блянове, устремила поглед край клоните на Снежната царица, пак обсипана с кичури цвят. Таванската стаичка не се беше променила твърде. Стените бяха все тъй бели, игленикът все тъй твърд, столовете с прави облегалки все тъй сковани и жълти. И въпреки това целият характер на стаята се беше променил. Тя беше изпълнена с нова, жизнена, пулсираща индивидуалност, която като че ли беше твърде далече от учебниците, роклите и панделките на една ученичка и дори от пукнатата синя кана на масата, пълна с ябълков цвят. Сякаш всичките мечти и сънища на обитателката бяха приели видима, макар и безплътна форма и бяха украсили голата стая с разкошни прозрачни тъкани от слънчева дъга и лунна светлина. По едно време пъргаво влезе Марила с няколко току-що огладени училищни престилки на Анн. Тя ги окачи на един стол и седна с къса въздишка. Следобед я беше измъчило едно от нейните главоболия и макар болката да беше стихнала, усещаше се отпаднала и „останала без душа“, както се изрази тя. Анн я изгледа с очи, овлажнели от съчувствие.
— Наистина бих искала да имам главоболието вместо тебе, Марила. С радост бих търпяла заради теб.
— Предполагам, че си свършила своя дял от работата, за да мога аз да си почина — каза Марила. — Изглежда, че си се справила доста добре и си допуснала по-малко грешки, отколкото обикновено. Разбира се, не е било съвсем необходимо да колосаш носните кърпи на Матю! И повечето хора, когато слагат във фурната пита да се притопли за обяд, я изваждат и нарязват, когато се сгорещи, вместо да я оставят да стане на въглен. Но ти очевидно го правиш иначе.
След главоболията Марила винаги ставаше малко саркастична.