Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
Предупреждението като че ли беше тъкмо на място, толкова възторжено и окрилено бе изражението и държането на Анн, когато скочи на крака. Лицето й бе озарено от пламъка на вдъхновение.
— О, Марила, може ли да отида още сега… без да мия чиниите? Ще ги измия, когато се върна, но не бих могла да се накарам да върша нещо толкова неромантично като миене на чинии в такъв вълнуващ момент.
— Да, да, тичай — рече Марила снизходително. — Анн Шърли, да не си полудяла? Върни се веднага и облечи нещо. Все едно, че на вятъра го казах. Изскочи без шапка, без дреха! Гледай я как се носи през градината с развята коса! Чудо ще е, ако не ми легне от настинка на тоя студ!
Анн се върна с танцови стъпки в аления зимен здрач през натрупалите се снегове. Далече на югозапад трепкаше голяма, подобна на бисер искра на вечерна звезда в златисто и прозирно розово небе над бели площи и тъмни долове, обрасли със смърчове. Звънтенето на шейните сред заснежените ридове звучеше като самодивски песни, но тяхната мушка не беше по-сладка от песента в сърцето на Анн и на устните й.
— Ти виждаш пред себе си едно безкрайно щастливо момиче, Марила — заяви тя. — Аз съм безкрайно щастлива, да! Въпреки червената ми коса. Точно сега за душата ми червената коса няма значение. Госпожа Бари ме целуна и се разплака, и ми се извини, и каза, че не ще може никога да ми се отплати. Аз се чувствах ужасно смутена, Марила, но само й казах колкото можех по-учтиво: „Аз не ви се сърдя, госпожо Бари. Уверявам ви още веднъж, че не съм искала да опия Дайана, и занапред ще покрия миналото с булото на забрава.“ Това беше възвишен начин на изразяване, нали, Марила? Чувствах, че обезоръжавам госпожа Бари с великодушието си. А Дайана и аз прекарахме прекрасно следобеда. Дайана ми показа нова завързана плетка, на която я научила леля й в Кармоди. Освен нас в Авонлий жива душа не я знае, а ние тържествено се зарекохме никога да не я показваме на никой друг. Дайана ми подари красива картичка с венец от рози на нея и един стих:
И това е вярно, Марила. Ние ще помолим господин Филипс да ни позволи пак да седим на един чин, а Гърти Пай може да отиде при Мини Андрюс. Чая беше прекрасен. Госпожа Бари беше извадила най хубавия си порцелан, Марила, също като че бях истинска гостенка. Не мога да ти кажа колко ме развълнува това. Никой досега никога не е слагал най хубавия си сервиз заради мен. И ние ядохме кейк с плодове, и маслен кейк, и бухти, и два вида сладко, Марила. А госпожа Бари ме попита дали пия чай и каза: „Татко, защо не предложиш на Анн от бисквитите?“ Трябва да е чудесно да си вече възрастен, Марила, щом само като се държат с тебе като с пораснал, е толкова приятно.
— На мен тия работи не са ми познати — каза Марила и леко въздъхна.
— Както и да е, когато аз порасна — продължи Анн с категоричен тон, — винаги ще говоря на малките момичета като на големи дами. Аз зная това от печалния си опит — колко обидно е другото държане. След чая Дайана и аз направихме карамел. Но не стана хубав. Предполагам, защото нито Дайана, нито аз сме го правили преди. Дайана ме остави да го бъркам, докато тя намаже чиниите с масло, а аз забравих и го оставих да загори, а после, когато го оставихме на площадката да изстине, котката мина по една от чиниите и трябваше да го хвърлим. Но да го правим беше чудесно забавление. После, когато си тръгвах, госпожа Бари ме покани да идвам у тях колкото мога по-често, а Дайана стоя на прозореца и ми пращаше въздушни целувки чак докато стигнах до Пътеката на влюбените. Да знаеш, Марила, че тази вечер ми се иска да се помоля и ще измисля специална, съвсем нова молитва в чест на това събитие.
Деветнадесета глава
Концерт, катастрофа и признание
— Марила, може ли да отида да видя Дайана само за минутка? — запита Анн, дотичала задъхана от източната таванска стая.
— Не виждам защо ще миткаш, след като се е стъмнило — отряза накъсо Марила. — Двете с Дайана дойдохте от училище заедно и после стояхте там долу на снега още половин час и езиците ви не спряха, дъра-дъра. Тъй че не ти е чак толкова дотрябвало да я видиш пак.
— Но тя иска да ме види — замоли се Анн. — Имала да ми казва нещо много важно.
— Отде знаеш, че има?
— Защото току-що ми сигнализира от прозореца си. Ние сме си уговорили начин да сигнализираме със свещите и парче картон. Слагаме свещта на перваза и светваме, като движим картона напред-назад пред пламъка. Толкова светвания значат едно или друго нещо. Това беше мое хрумване, Марила.