Кралят на моста

Но сега тези врагове имаха лица. И имена. И семейства.

И всички те ежегодно бяха нападани от други държави и от пирати. Може би итиканците бяха жестоки и безмилостни, но Лара осъзна, че не може да ги обвинява, задето са такива. Правеха каквото се налагаше, за да оцелеят, и с всяко късче придобита информация вината й нарастваше, защото знаеше, че след като си свърши работата, Итикана ще загине. Преди този факт бе предизвиквал задоволство, но сега бе просто неизбежност, която изпълваше всеки час от всеки неин ден със самоомраза.

Действията й на остров Аела бяха постигнали нещо, която Лара бе смятала за непостижимо: бяха й спечелили доверието на Арен. И то не само неговото, а и доверието на всички войници, участвали в битката. Израженията им в нейно присъствие вече не бяха изпълнени с подозрение, а с уважение и някак внезапно всички бяха спрели да подлагат на съмнение правото й да ходи където поиска. Право, с което тя на мига бе злоупотребила. Никой не й беше поискал сметка, когато беше оставила лечителките и ранените след края на битката. Никой не я беше спрял или последвал, когато се приближи до основата на една от поддържащите колони на моста и откри почти невидимия вход, който маркира с няколко внимателно разположени камъка — те нямаше да значат нищо за итиканците, но щяха да насочат маридринийските войници, когато превземеха Аела.

Вътре в колоната Лара беше скрила и три от роговете, които бе откраднала от мъртвите войници на плажа, с цел да насочат итиканската армия в грешна посока, когато дойдеше моментът. Самият Арен й бе поднесъл тази стратегия на тепсия, докато се опитваше да я придума да си тръгне от острова след битката. А той го бе направил само защото вярваше, че и тя обича народа му колкото него.

„Не смей да се колебаеш — каза си наум, приковала поглед в небето, докато все така схванатото й от болка тяло се носеше по водата в топлия басейн. — Не се проваляй.“

Лара загриза кожичката на палеца си и се замисли какво е научила досега. Замисли се дали то щеше да е достатъчно, за да успее Маридрина да завладее Итикана. Дали щеше да е достатъчно да покори непокоримите и да даде на Маридрина моста, който щеше да се превърне в нейно спасение.

Достатъчно беше.

Оставаше само да изпрати подробностите на плана си за нападение на Серин и баща си, после да инсценира смъртта си и да избяга от Среден пост и Итикана, а с малко късмет и от убийците, които баща й несъмнено щеше да прати след нея. Не знаеше къде щеше да отиде след това. Може би в Харендел. Може би, след като всичко свършеше, щеше да потърси сестрите си. Да си изгради живот, въпреки че, колкото и да се стараеше, не можеше да си представи какъв живот би могла да има след Итикана. След него.

Очите й запариха и тя рязко излезе от басейна и посегна за кърпата, оставена на един камък. От битката на Аела бе минала повече от седмица, а тя не беше направила нищо, за да приведе в действие плана си. Казваше си, че е заради разтегнат мускул в рамото, който се нуждаеше от време, за да заздравее — трябваше да си възвърне достатъчно силите, за да се опита да избяга. Сърцето обаче й казваше, че отлага по други причини. Причини, които застрашаваха цялата й мисия.

Но днес денят най-сетне бе дошъл.

Арен бе пратил известие по Илай, че тази вечер ще има буря и смята да вечеря с нея. Значи Тарин, която все още държеше да спи пред вратата й, щеше да си вземе почивка от задълженията на телохранителка. Една двойна доза приспивателно, сложена в чашата с вино на Арен след вечеря, щеше да й осигури времето и спокойствието да си свърши работата в спалнята му, без да се тревожи, че някой ще я прекъсне.

Облаците вече се скупчваха по небето и вятърът се усилваше, защото дори по време на спокойния сезон Океанът на ураганите напомняше, че може да хапе. Лара се зае с външния си вид — изсуши си косата и после я нави на къдрици, които остави да падат свободно по гърба й. Почерни клепачите си с молив и пудра, за да придаде опушен вид на погледа си, и обагри устните си в бледорозово. Избра рокля, която досега не беше обличала — тъмно лилава, копринена и скандално прозрачна. Тялото й се виждаше ясно, ако минеше пред източник на светлина. На ушите си закачи черни диаманти, а на китката сложи хитроумната гривна, в която криеше приспивателното.

След като се облече, Лара излезе от стаята си и пое към трапезарията. Допирът на сандалите до краката й се струваше странен след седмиците, прекарани с тежки ботуши. Трапезарията бе осветена от свещи, а капаците на огромните прозорци стояха отворени въпреки опасността вятърът да строши скъпото стъкло. Единствените хора в стаята бяха мокрият до кости Илай, който си говореше тихо с Тарин. Лара се изненада, че Тарин още е в къщата. Двамата се обърнаха и я погледнаха с мрачни изражения, и сърцето на Лара спря за миг.

— Къде е?

— Късно сутринта излязоха на обход. — Тарин прокара ръка по обръснатата страна на главата си. — Оттогава никой не ги е виждал, нито чувал.