Кралят на моста

— Не са пращали съобщения. — Тарин изникна до лакътя на Лара. — Не е задължително да означава нещо, може просто да не искат да разкрият позицията си на врага.

„Или са мъртви“, помисли си Лара и гърдите й се стегнаха болезнено.

Тарин й подаде сноп сгънати листове.

— Това пристигна за теб.

Лара доближи листовете до един буркан със светещи водорасли и ги прочете набързо. Серин се преструваше на баща й и се оплакваше от втория й по възраст брат, Керис, който настоявал да учи в университет в Харендел, вместо да поеме командването на маридринийската войска като по-големия си брат. Искал да учи философия! „Като че ли някой има време да седи и да размишлява за смисъла на живота, когато сме заобиколени от врагове, които не спират да ни нападат!“

Неколцина от войниците се размърдаха и отвлякоха вниманието й от писмото. Мина известно време, докато пак успя да се съсредоточи върху него. Шифърът на Мерилин сякаш стана неразбираем, а очите й все бягаха към морето. Най-сетне обаче се стегна и дочете посланието на Серии. „Валкота е блокирала пътя ни към Южен пост. Гладът в страната се увеличава.“

Вълна на гадене обзе Лара и тя пъхна листовете в джоба на наметалото си. Южен пост разполагаше с коработрошачи, с които би могъл да прогони Валкота, но тя разбираше нежеланието на итиканците да си развалят отношенията. Разбираше какво щеше да им струва, ако Валкота се присъединеше към страните, които редовно нападаха Итикана. Но цената за това плащаше нейният народ.

Седяха под дъжда часове наред, но рог не се чу. Пред входа на пещерата не се появиха лодки. Нищо не помръдваше в мрака.

Накрая Тарин се раздвижи.

— По-добре се прибери в къщата, Лара. Не се знае кога ще се върнат, а ти ще вземеш да настинеш от този студен дъжд.

Трябваше да си тръгне. Знаеше, че трябва. Но мисълта да чака някой от другите да й съобщи новините…

— Не мога. — Езикът й сякаш беше надебелял.

— Тогава в казармата? — В гласа на Тарин прозвуча молба.

Лара кимна неохотно и тръгна, но на всеки няколко крачки се обръщаше, за да погледне към морето — шумът на вълните я мамеше, подканваше я да се върне.

— Това е нарът на Арен — каза Тарин, когато се озоваха между четирите стени на каменната постройка. — Той няма да възрази, ако преспиш тук.

Лара затвори вратата към миниатюрната стая, сложи лампата на грубата дървена маса до тясното легло и седна на него. Дюшекът беше твърд като камък, а одеялото — твърдо като масата в сравнение с меките завивки в къщата. Напомни й за убежището, в което бяха прекарали нощта след битката. Как беше заспала в прегръдките му, заслушана в биенето на сърцето му.

Лара свали наметалото си и се сви на леглото, отпуснала глава на възглавницата.

Тя миришеше на него.

Лара затвори очи и си припомни всички уроци на наставника по медитация — започна да брои вдишванията си и прочисти ума си, но сънят не идваше, затова тя приседна с омотано около краката одеяло.

В помещението нямаше нищо, което да я разсее от мислите й. Нямаше книги и мозайки. Нямаше дори карти. Това беше стаята на войник, не на крал. Не и на такъв, какъвто тя бе вярвала, че може да съществува. Това бе стаята на водач, който не стоеше над народа си. Водач, който носеше товара на хората си като свой. Защото тези хора бяха неговият народ.

„Моля те, не умирай.“

Вратата се отвори и Лара се завъртя. На прага стоеше Тарин.

— Върнаха се.

Тя хукна след нея към пещерата. Едва дишаше от страх. „Страхуваш се за себе си — изкрещя съзнанието й. — Страхуваш се за мисията си. Страхуваш се за съдбата на народа си.“

Но сърцето й говореше друго.

Пясъкът се размърда под краката й и Лара присви очи срещу мрака. Някъде отдалече отекна глас и веригата пред пещерата задрънча и вдигна решетката.

Последваха плясък на вода, вълни, удрящи се в лодки, и весла, забиващи се във водата. Отвъд всички тези шумове обаче Лара чу болезнени стонове. Сърцето й спря.

„Моля те, нека е жив.“

В пещерата кипеше трескава дейност — една след друга в нея навлизаха лодки, пълни с окървавени мъже и жени. Други ги посрещаха на брега, завързваха лодките и помагаха на ранените да стъпят на суша. Очите й обхождаха потъналите в сенки лица и търсеха ли, търсеха.

— Може ли да побързате малко, дявол да го вземе? — Гласът на Джор.

Лара си проби път през организирания хаос и се опита да намери възрастния войник. Накрая ги видя двамата с Лия, приклекнали в една лодка, а между тях лежеше неподвижна фигура.