Магьосникът Куестър Тюс

Куестър направи поклон, макар и с неохота, обърна се да върви, но все пак се разколеба.

— Все пак мисля…

— И аз също мисля — прекъсна го Календбор, като наблягаше на думите си, — че засега трябва да си отдъхнете, Куестър Тюс.

Застанал бе така, че бронята му хвърляше отблясъци на светлината на пламъците, очите му гледаха сурово и навъсено. Куестър разбра, че нищо повече не може да се очаква от тази среща. Трябваше да се оттегли.

— Много добре, милорд — примири се най-сетне той. — Лека нощ.

Той се поклони и напусна стаята, заедно с коболдите и гномите, които следваха подире му.

По-късно вечерта, когато спътниците му вече спяха и замъкът беше стихнал, Куестър Тюс се върна. Промъкна се през празните коридори, като успя да се прикрие с магически заклинания от малцината стражи, които срещна, като се движеше с котешка стъпка в тишината. Целта му беше доста смътна, дори за самия него. Искаше да се увери, че нещата с Календбор и бутилката стояха така, както го бе уверил лордът на Риндуеър, а не както той самият се опасяваше, че стоят.

Успя да стигне огромната зала, без да го забележат, задмина входа, където имаше часови и предпочете да влезе през една странична врата, която тихо отвори и също тъй тихо притвори подире си. Известно време се опитваше да привикне очите си към мрака. Познаваше този замък, както всички останали замъци в Отвъдната земя. И този, както и останалите, представляваше лабиринт от взаимосвързани коридори и зали, някои от които бяха познати, а други тайни. Беше научил много неща, които не се очакваше от него да научава, докато разнасяше вести от страна на някогашния крал.

Когато зрението му се приспособи, така че можеше да вижда, той отиде до отсрещната страна на залата в едно тъмно ъгълче, докосна едно дървено щифтче в стената и внимателно блъсна панела, който то свързваше. Панелът се дръпна назад и той успя ясно да види всичко, което се криеше зад него.

Календбор седеше в един огромен стол с лице към камината, а бутилката с изрисуваните клоуни беше поставена в скута му. Лицето му цялото се бе зачервило, а устните му се бяха изкривили в усмивка, която приличаше на странна гримаса. Черньото се разхождаше из стаята, ту тук, ту там, а очите му бяха пламнали като огъня в камината, само че много по-зловещи. Куестър не можеше да задържи погледа си срещу тези очи повече от секунда.

Календбор го извика и Черньото се покатери по ръката му и започна да се гали в него като котка.

— Господарю, велики мой господарю, такава сила усещам в тебе! — мъркаше той.

Календбор се засмя и му каза:

— Хайде, демонче, остави ме! Върви да играеш!

Черньото скочи от него долу и изприпка по каменния под до камината, за да скочи в огъня. Той танцуваше и си играеше с пламъците, сякаш бяха хладна вода.

— Тъмна твар! — шепнеше Календбор. Куестър го видя как надига чаша бира с разтреперана ръка и я разля отпред си. Календбор беше пиян.