Магьосникът Куестър Тюс

Чупка гномите нямаха желание да се срещат с Календбор и помолиха Куестър да им бъде позволено да останат в стаята си, където можеха да спуснат капаците на прозорците и да се сгушат на сигурно в мрака. Куестър само сви рамене и даде съгласието си, като изпита вътрешно облекчение от това, че няма да му се наложи да понася непрестанния им хленч, докато се опитва да реши как да си върне бутилката от Календбор, преди той да е направил някоя пакост с нея. Разпореди Парснип да остане да ги пази и уреди да им занесат закуската в стаите. Подир туй, следван от Буниън, побърза да отиде при господаря на Риндуеър.

Закуската обаче беше почти привършила, когато се появи Календбор, покрит в броня от глава до пети и в най-бляскаво бойно снаряжение. В едната си ръка, пъхната в ръкавица, той носеше торба, в която положително се криеше бутилката. Той механично поздрави Куестър и му махна с ръка да го последва.

Излязоха през централния двор. Няколкостотин рицари в пълно бойно снаряжение ги чакаха, възседнали конете си. Календбор повика да му доведат коня, разпореди Куестър да получи своя сив кон, възседна го и заповяда на рицарите да се подредят в строй. Куестър трябваше доста да бърза, за да бъде в крачка. Портите се отвориха, желязната решетка се вдигна, като остро проскърца, и колоната пое.

Куестър Тюс трябваше да язди редом с Календбор в началото. Буниън препускаше сам, както винаги пеша, като се опитваше да се абстрахира от праха и шума, който вдигаха конниците. Куестър се обърна веднъж-два пъти да го погледне, но коболдът беше невидим като въздуха. Магьосникът веднага престана да го търси и насочи всичките си усилия към това да разбере, какви са намеренията на Календбор.

Господарят на Риндуеър обаче съвсем не смяташе да му открие какво възнамерява, и не обръщаше никакво внимание на Куестър, докато водеше хората си надолу по разровения път през селището. Хората надзъртаха през вратите и прозорците на магазините и къщите и някои вяли подвиквания и подсвирквания ги сподиряха. Никой в селището нямаше и представа какво е намислил Календбор, а и не се интересуваше особено от това. Те искаха да са спокойни за себе си — и само това имаше значение за тях. Календбор не беше обичан господар, той управляваше от позицията на силата. Двайсет лордове държаха властта над Зеленоречието в свои ръце, но Календбор беше най-могъщия измежду тях и хората знаеха това. Той беше онзи единствен господар, с когото се съобразяваха всички останали. Беше господар, когото никой не се осмеляваше да предизвика. Поне досега изглеждаше така.

— Аз съм предаден, Куестър Тюс! — най-неочаквано започна да говори Календбор. — Нападнат съм от всички страни. Никога не съм допускал, че това е възможно! И то съм предаден не от враговете си, а от моите приятели лордовете! Стосит, Харандай, Уилс! Лордове, на които си въобразявах, че мога да се доверя и да разчитам — лордове, които най-малкото се страхуваха да предприемат нещо, ако аз не го одобрявам! — лицето на Календбор почервеня от гняв. — Но Стрехан е онзи, който ме изненада и огорчи най-много от всички, Куестър Тюс — Стрехан, който ми беше най-близък от всички! Като неблагодарно дете, което захапва ръката, която баща му протяга да го погали!