Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Къде си?
Образът затрептя, усещането и за Върховното цяло се разпокъса и тя се завърна в тялото си. Бяла пепел примигна и се озърна замаяно. Пое дълбоко дъх и изпусна въздишка.
— Не мога да го направя. Стигам толкова близо до него… но повече не успявам.
— Прекалено много се стараеш — каза и Пеещите камъни. Той бе седнал върху завивките си гол до кръста в задната част на заслона. По изрисуваната на стената Спирала играеха отблясъци от огнището. Сенките танцуваха по потъналите в сажди скални стени, трепкайки по вързопите, закачени на своите пръчки.
Бяла пепел наведе глава. Схванатите и крака я боляха.
— Почувствах го и мисля, че чух гласа на Първия човек. — Тя поклати глава. — Струва ми се, че колкото повече се приближавам, толкова повече се отдалечава Върховното цяло.
Пеещите камъни допря пръстите на ръцете си, гледайки я със старите си, мъдри очи.
— Ще откриеш пътя.
Тя изпъна крака и трепна от плъзналите в тях иглички. Той винаги казваше така, но този път думите му дойдоха твърде скоро след неуспеха и.
— Но кога? Колко време ми остава? Аз трябва да Сънувам. — Започна да разтрива краката си. — Може би… може би аз не съм избраната.
Бръчките по лицето на Пеещите камъни станаха по-дълбоки.
— Ако мислиш така, никога няма да намериш пътя. Единствено вярата и отделянето от същността ти ще те отведат при Върховното цяло.
— Вяра? Отделяне? Думи, Пеещи камъни. Само думи.
Тиха вода, завит в постелята си, простена леко насън. Старият му оръфан вързоп, в който държеше Вълчия Талисман, беше сложен отстрани до главата му. Изведнъж той се сепна и се събуди, разтърквайки очи с юмруци. След това втренчи измъчен поглед в Бяла пепел и каза:
— Започна се.
Тя му хвърли попарен поглед и запита:
— Какво е започнало?
Тиха вода седна в постелята.
— Слънчевите хора са навлезли във Ветровитата долина. Аз… го видях в Съня си. Летях заедно с Вълчия Талисман. Видях как избиват много хора. Жените бяха пленени.
Тя се взря в него.
— Но Храбър мъж не може да е бил там. Не и толкова скоро.
Изражението на Тиха вода не се промени.
— Не го видях. Но последния път, когато Сънувах нещо такова то се сбъдна. Точно както в Съня. Видях лагера, който унищожи Храбър мъж. Видях Танцуващите онази нощ около огъня. Видях него… и теб. Видях го!
Тя премести поглед към Пеещите камъни. Старецът продължаваше да седи неподвижно.
— Силата не чака никого… дори и една Съногадателка.
Навън в нощта вятърът разгневено зафуча из боровете. Огънят пращеше и пукаше в настъпилото мълчание. Някъде пред заслона се разнесе жалното ху ху хуу на бухал.
Бяла пепел се сви уплашено._ Храбър мъж? Във Ветровитата долина?_
— А какво ще стане с нашето племе? — запита Тиха вода. — Трябва да направим нещо. Не можем просто да оставим Слънчевите хора…
— Нищо не можете да направите — прекъсна го Пеещите камъни. — Освен ако не искате да слезете там и да умрете заедно с тях.
Младият мъж стисна зъби и удари с юмрук по завивките.
— Но какво става? И защо? Какъв е смисълът от толкова много битки и смърт?
Пеещите камъни погледна свраката си; тя стоеше върху пръчката си, мушнала глава под крилото си.
Спиралата тръгва по нов път. Силата изобщо не я е грижа за човешките страдания. Единствено Първият човек поддържа равновесието в Спиралата. Той е връзката между хората и света на Духовете. Сега от Бяла пепел зависи да види в Съня си ново бъдеще за Слънчевите хора. Единствено чрез Съня те могат да проумеят Върховното цяло.
„Сънят. Всичко се свежда до Съня… и до мен.“ — Тя прокара нервно ръце по лицето си.
— Може би мога да Сънувам единствено когато Силата ме споходи. Може би смо когато…
— Мислиш така, защото си оплетена в паяжината на собствената си илюзия. — Отблясъците от пламъците играеха в сините очи на Пеещите камъни.
— Там е цялата работа! — изкрещя Бяла пепел, махвайки в знак на безсилие. — Може би просто не мога да се освободя от същността си!
— Стараеш се прекалено много.
— Прекрасно! Стараела съм се прекалено много. А какво друго да направя? Да престана да се опитвам и да оставя всичко в ръцете на Храбър мъж? Може би някой не може да се докосне до Върховното цяло в будно състояние. Може би и това, което ти си мислиш, че постигаш, също е илюзия! — Тя почти веднага съжали, че е изрекла толкова груби думи.
Разочарованието се бе свило на кълбо в гърдите и. Беше следвала напътствията на стареца с цялата си душа и сърце. В продължение на цял лунен цикъл бе достигнала отново и отново крайчеца на това ефирно докосване, изживявала чувството за падане в пространството. И всеки път усещането за Върховното цяло се изпаряваше точно когато се опиташе да прекрачи този последен праг и да потъне в сивата мъгла.