Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Сива игла изкачи върха и спря да почака Костен пръстен.
От покрития с чакъл връх на терасата стърчаха две потъмнели от времето пясъчникови скали. Мъжете вече бяха минали през тесния процеп между тях. Предчувствието за някаква беда се засили; то почти задушаваше Сива игла, вперила поглед в прашната бяла глина. Жената си каза: „Глупачка! От горещината е. Духът на Черната ръка те подтиска. Просто си разтревожена, това е всичко. Не ти дават мира приказките за магьосници.“
Когато и останалите достигнаха върха, тя отново тръгна напред.
— Щом видим мъжете, нека да им викнем да ни изчакат — предложи Сива игла, чието безпокойство вече се превръщаше в паника.
— Точно това щях да предложа и аз — съгласи се Костен пръстен.
От ронливия чакъл се излъчваше горещина, която сякаш изгаряше подметките на мокасините, които носеше Сива игла. Тя вървеше по пътеката, извиваща през високите до гърдите и скали, закриващи този край на терасата. Тя стигна до склона, който се спускаше към речния бряг и изведнъж съзря мъжа на Ябълка, Половин луна. Тялото му бе проснато по очи върху склона
Засадата бе устроена много хитро.
Зад нея се чуха уплашени викове. Сива игла се извъртя, за да побегне, но някакъв мъж изскочи иззад една от скалите. Беше облечен в кожени дрехи с непозната кройка, връхната му дреха стигаше до средата на бедрото. По лицето му бяха татуирани странни фигури, а лъскавата му черна коса бе сплетена на кок отзад. Силните му ръце я сграбчиха. Въпреки, че беше с дете на ръце, тя опита да се съпротивлява. Писъците и процепиха въздуха.
Воините сякаш започнаха да извират от скалите. Мъжът, който я плени, успя да я събори на земята, макар, че тя риташе и пищеше с всички сили. Друг от страховитите воини изтръгна детето от ръцете и. Вдигайки го нагоре, той изкрещя тържествуващо нещо на някакъв непознат език.
— Пуснете ме! — молеше се тя.
Вълчите му очи се вторачиха в нейните. След това воинът се изсмя и и заговори на неразбираем за нея език. Той изви ръцете и отзад и ги завърза с ремъци от бизонски жили. Изправяйки я рязко на крака, той посочи надолу към склона и и заповяда да върви натам.
Страхът бе сграбчил Сива игла. Питаше се какво ли става с Малък крак. Други воини влачеха напред Ябълката и хлипащата Бъзов плод.
— Кои сте вие? — изкрещя Сива игла. — Какво правите?
Изведнъж тя съзря Малък крак. Лежеше малко по-надолу на склона в пелиновите храсталаци. Две дълги бойни копия стърчаха от тялото му.
Краката и се подкосиха. Воинът я изрита грубо; от гърлото и се изтръгна изтерзан, невярващ писък.
Един от воините бе застанал настрани. Очите му бяха непроницаеми, а копията му лежаха на земята пред него. Върху тъмната кожа на челото му бяха татуирани пет черни кръга. Воинът и каза на завален, но разбираем език:
— Ние сме Слънчеви хора. Това са воините на клана Черни острия. Вече принадлежиш на този мъж. Името му е Огнен заек.
За момент тя забрави мъката си, невярваща на ушите си. След това сълзите започнаха да се стичат по лицето и. Никой от воините нямаше да се измъкне, за да предупреди Земните хора.
9.
Съсредоточена, Бяла пепел се стараеше да се отпусне. Беше седнала с кръстосани крака върху купчина меки кожи в заслона на Пеещите камъни. Чувстваше как кръвта пулсира във вените и. Биенето на сърцето и и свиването и разпускането на белите и дробове се сляха с вечността. Тя навлизаше все по-дълбоко в душата си, докато даже и тези усещания изчезнаха.
Сиянието на Вълчия Талисман витаеше наблизо в нищото; Силата му я обгръщаше. Тя устоя на подтика да се остави във властта му и се гмурна още по-дълбоко в себе си, избягвайки посоката, в която би я повел Талисманът. Трябваше ли непрекъснато да кръжи на границата на сетивата и и да я разсейва?
Тя се освободи от себе си и вложи цялата си воля, за да изчисти съзнанието си от мисли. Когато се изпълни с празнота, започна да сваля един по един пластовете си.
Започна да я обзема чувството, че пада в пространството. Почти неосезаемото докосване на Върховното цяло я обгърна като синкав дим в мъглива утрин. Тялото и се носеше заедно с него, сякаш плаваше по вълните.
Ефирният глас на Върховното цяло се понесе около нея: „Търси… търси…“