Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Нито едно злодеяние в племето не можеше да се сравни с убийството — дори и омагьосването. Призракът на убития щеше да броди из нощта, търсейки своя убиец. Щеше да стоварва гнева си върху всеки, който се окажеше наблизо. Ако магьосникът, за който плещеше Детелината наистина съществуваше, той щеше да потърси мястото, където бе убит Черната ръка, и щеше да се съюзи с духа му. Много невинни щяха да платят за това злодеяние.
Ларкспър вдигна поглед към върха, който трябваше да изкачи. Билото и изглеждаше недостижимо, като надеждата за избавление на племето.
Тя тръгна отново напред, отказвайки да наруши мълчанието, отказвайки да подеме вопли за единствения човек, когото бе обичала. Той щеше да живее в паметта и такъв, какъвто беше някога: страстен млад любовник, който бе споделял тялото и душата си с нея.
Ларкспър решително крачеше напред, стъпка подир стъпка, насилвайки старото си тяло да изкачи хребета.
„Това е последното Сборище, което виждам — и то потресе душата ми. — Изпълни я яростно негодувание. — Какво ли го чака племето сега? Каква ли беда ще ни сполети?“
Слънцето прежуряше по гърба на Тиха вода; двамата с Бяла пепел бяха легнали в една закрита кухина между бели ъгловати скални късове, отчупили се от надвисналия отгоре пясъчников заслон. Вятърът въздишаше тихо из боровете, растящи около скритата им ниша. В храстите чуруликаха розови сипки и жужаха насекоми.
Тиха вода се надигна и легна по гръб. Той вдиша топлия въздух и се загледа в разпокъсаните облаци, които се носеха тъй леко в необятната синева на небето. Ветрецът гъделичкаше зачервената му кожа.
— Не би трябвало да го правим — каза с въздишка Бяла пепел. — Пеещите камъни казва, че любенето отвлича вниманието ни от Съня.
Тиха вода намести главата си по-удобно и започна да и се любува. Кафеникавата и кожа блестеше от пот на яркото слънце. Мъничките капчици нейна и негова пот искряха от светлината. Той се наслаждаваше на съвършеното и тяло. Беше се отпуснала след страстното любене. Той протегна ръка и прокара пръст по извивката на хълбока и, направи кръг около влажния и пъп и продължи нагоре, обхващайки с длан заоблената и гръд. Душата му се изпълни с дълбоко удовлетворение.
— Бихме могли да престанем. — Мисълта обаче му причини болка.
Тя отвърна на питащия му поглед. За момент той сякаш се изгуби в кафявата мекота на очите и. Слънцето подчертаваше изящната линия на скулите и.
— Не искам.
Облекчение заля задоволеното му тяло.
— Чувал съм, че Съногадателите не бива да се любят. И не само от Пеещите камъни.
— Не ме интересува — отвърна тя. — Прекалено много те обичам. Мигове като тези удовлетворяват скритата нужда в душата ми. — Тя потърка челото си с ръка. — Знам, че ще трябва да се разделя с такава голяма част от себе си, че не искам да се разделя и с теб. Ако не мога да се любя и да Сънувам, ще се откажа от Сънищата.
— Силата има своя цена — напомни и той.
— Аз пък имам своята.
За момент те лежаха мълчаливо; после тя продължи:
— Дори и ако трябва да бъда мост между световете, няма да се откажа от теб. Силата не би те изпратила при мен, ако искаше да направя такава жертва. Може би всичко това е част от нея.
— Може би — съгласи се той, — но Силата захвърля сечивата си, след като и свършат работа. Може да захвърли и мен.
— Не може.
— Така ли? — Той я изгледа с кисела усмивка. — Да не би да знаеш нещо за Силата, което аз не знам?
— Сега ти си Пазителят на Вълчия Талисман. Освен това… аз имам нужда от теб.
Той хвърли поглед през рамо към вързопа, в който бе увил Вълчия Талисман. Вече не се разделяше с него.
— Да, сега аз съм Пазителят. — Той изсумтя тихо и поклати глава.
— Какво?
Тиха вода се почеса зад ухото.
— Мислех си колко съм се променил. Лош стомах вече го няма. Не съм човекът, който живееше в лагера Облите скали. Станал съм различен. Вълчият Талисман… променя личността. Сега аз съм това, което представлява той и той е част от мен.
— Знам. — Тя напрегна ръце и мускулите и заиграха под гладката кафеникава кожа. — Чувствам присъствието на Вълчия Талисман… той непрекъснато ме притегля.
— Когато е близо до мен, той запълва една отдавнашна празнина в душата ми. Празнина, за която изобщо не съм подозирал, че съществува. Разбираш ли?
Тя стисна ръката му, обхванала гръдта и.
— Любовта ми към теб действа по същия начин. Никога не съм предполагала, че любовта може така да обогати човек. Преди си мислех, че любовта е празна черупка… която охлювът е напуснал. Отвън изглежда пълна, но когато я строшиш, вътре няма нищо.