Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Старецът се усмихна.
— Пропадам във Върховното цяло. Сънувам. Вълчият Талисман ме… зове. Златиста светлина… навсякъде. — Погледът му стана невиждащ. — Нося се. Вълчи Талисман, чувам те. Идвам…
— Пеещи камъни? — изкрещя уплашено тя.
Очите му се проясниха за момент и той вдигна поглед към нея; по съсухреното му лице бе изписано учудване.
— Трябваше да те предупредя. Не съм и предполагал, че Вълчият Талисман притежава такава Сила. Не биваше да я призовавам… — Изстена отново и погледът му помръкна. — Пази се… Майко на…
— Пеещи камъни? — обади се Тиха вода.
Тялото на стареца се отпусна безжизнено в ръцете му.
Бяла пепел издаде приглушен вик и допря ухо до гърдите му. Той не дишаше.
Тя се надигна, изпълнена с отчаяние. Младият мъж вече бе разбрал. Протегна се към купа съчки и хвърли няколко върху димящите въглени. Когато пламъците отново се разгоряха, той се взря обезпокоен в Спиралата, нарисувана в дъното на заслона. Червените линии излъчваха призрачно сияние.
— Как ще открия пътя сега? — Бяла пепел стисна зъби, опитвайки се да сподави мъката. — Как, Тиха вода?
Той се опита да прикрие скръбта си.
— Не знам. — Изведнъж лицето му пребледня и той извърна поглед към вързопа, в който бе увит Вълчият Талисман.
Коремните и мускули се стегнаха и се схванаха.
— Не — произнесе задавено тя. — Тази сила току що уби Пеещите камъни, а той бе опитен, Могъщ. Аз дори не мога…
Може би само вятърът отвън прошумоля, но и се стори, че хиляди гласове прошепват в нощта: „Ние сме пътят.“
Грубата повърхност на тежкия камък, който носеше, се впиваше в пръстите на Тиха вода, докато изкачваше хлъзгавата пръст в подножието на скалата. Той спря и огледа мястото, където Пеещите камъни щеше да почива вечно: една тясна пукнатина в пясъчниковата стена на каньона. Двамата с Бяла пепел вече почти бяха я затрупали. Той сложи камъка си върху другите.
Младата жена изкачи с усилие хлъзгавия сипей и изпъшка, полагайки последния камък върху гроба.
Тиха вода се обърна и се загледа към каньона.
— Тук ще му хареса. Гледката е прекрасна. Виж, ей там над боровете се вие орел.
Отвъд далечния хребет се простираше Ветровитата долина, пресъхнала под палещите лъчи на лятното слънце. Вятърът повяваше около скалата, шумолейки между боровете и хвойните, носейки със себе си сухия мирис на прахоляк и силното ухание на горчив храст, пелин, иглика и троскот. Стадо планински овце скачаха пъргаво по жълтеникавокафявите скали и ги следяха със зорки очи.
Бяла пепел прехапа устни и вдигна поглед към осеяния с облаци небесен купол.
— Точно тук искаше да бъде. Сега се е слял с Върховното цяло.
Тиха вода седна върху един от едрозърнестите пясъчникови късове, отцепили се от скалата. Присви крака и потърка запотения си врат, хвърляйки поглед нагоре към гроба.
— За толкова неща исках да го питам.
Погледът на Бяла пепел бе празен.
— Знам.
Тя застана до камъка и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той тъжно вдигна ръка и пое нейната, наслаждавайки се на топлината и.
Спомни си видения от Съня. Слънчевите хора воюваха по родните му земи. Неговото племе бе стигнало до края на дните си. Също като Пеещите камъни и то скоро щеше да бъде мъртво, изчезнало от лицето на земята. Беше го видял с болезнена яснота. Виденията за бъдещето не му даваха покой. Двамата с Бяла пепел имаха толкова малко време да действат, а залогът ставаше все по-голям с всеки удар на сърцата им.
— Какво ще правим сега, Тиха вода?
Той облегна глава на хълбока и, потънал в спомени за жилището си в лагера на Облите скали. Гласът на Топъл огън ту се усилваше, ту отслабваше; той разказваше някаква история, която предизвикваше бурния смях на Горчив храст и Котешка опашка. Децата ги гледаха ококорени от постелята.
Никога вече нямаше да има такива нощи за Земните хора.
— Ще подирим Съня. — Той потупа дланта и. — Само това ни остава. Сега всичко зависи от нас.
— Той стисна въглените и не се изгори. Прободе плътта си, но по нея не остана никаква рана — прошепна тя смирено. — И двамата го видяхме.
— И гласът, с който ни проговори, не беше неговият — потрепери Тиха вода. — Силата беше навсякъде. Това бе гласът на Вълчия Талисман — и нищо повече. — Той погледна към вързопа си и по гърба му пробягна тръпка.
— Талисманът го уби — каза тя приглушено. — С какво сме се забъркали?
— Със Силата. Спиралата. Неща, които не разбирам.
— А какво спомена за убийство? Кой убива Съногадателите? Храбър мъж? Знам, че той уби Стария сокол.
Той изпусна шумно въздух.