Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Пеещите камъни отвори очи; погледът му бе празен, сякаш душата му бе напуснала тялото. Напевът му затихна до шепот, но тоновете му продължаваха да се носят наоколо.
Унесен, старецът протегна ръце към пламъците. Той се наведе напред с леко олюляване и бръкна в огъня. Вдигнал лице към скалния таван, той извади шепа живи въглени от огнището и започна да им пее. Поднесе ги към устните си, целуна ги и ги сложи в устата си. След известно време ги извади и разтри с тях голите си ръце и хлътналите си гърди.
Бяла пепел гледаше невярващо, изпълнена със страхопочитание. Никакви мехури не се появиха по кожата на стареца. По устните му нямаше ранички. Кожата му изобщо не реагира на докосването на живите въглени.
Пеещите камъни продължаваше да припява, връщайки въглените в огъня. Пламъците запращяха и осветиха заслона с по-ярка светлина.
Старецът извърна бавно глава и погледна Бяла пепел с невиждащите си очи.
— Но ти не се изгори! — ахна Тиха вода.
— Огънят е само илюзия — прошепна Бяла пепел. — Сега той се е слял с Върховното цяло.
— Да. — Гласът на Пеещите камъни бе странно дълбок. — Плътта е само илюзия. Съществува само Върховното цяло. — Продължи да я пронизва с празния си поглед и взе едно костено шило от наредените до него неща. Излъсканата му повърхност блестеше на светлината на огъня. Пеещите камъни го прокара по съсухрената си ръка. По лицето му нямаше и следа от болка, когато кожата настръхна под наточеното острие и се изопна, след което острият връх я проби.
От гърлото на Тиха вода излезе дрезгав, задавен звук.
Старият Съногадател стисна върха на дългото костено шило, излязъл от другата страна на ръката му, и го изтегли. По плътта му не личеше никаква рана, а би трябвало кожата му и заостреното шило да са изцапани с кръв.
— Но как го правиш? — ахна Тиха вода.
— Костта е илюзия — прошепна Пеещите камъни. — Само Върховното цяло е истинско.
Силата пулсираше, изпълнила целия заслон. Внезапно тя раздра въздуха, както ураганът разцепва ствола на дървото. Бяла пепел затисна ушите си с длани от ужасния звук. Опита се отчаяно да изтласка присъствието на Вълчия Талисман от душата си — да запази съшността на разума си.
Изведнъж всичко утихна.
Пеещите камъни проговори с глас, който сякаш излизаше от хиляди гърла.
— Не ни отблъсквай, Майко на народите. Чрез нас можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Единствено твоята Сила може да спаси Първия човек. Единствено смелостта ти може да измени Спиралата. Силата, която е вътре в теб, ще бъде мостът между племената. Ние познаваме хората добре. Живеем във вашия свят и Танцуваме по Спиралата. Сънуваме Върховното цяло. Пеем с Вълчия съногадател. Както сме Танцували с Огнения танцьор, така ще сътворим в Съня новото бъдеще заедно с теб.
— Кой… кои сте вие? — прошепна Бяла пепел.
— Ще успееш ли, Майко на народите? Ще имаш ли сили да се захванеш с това, което дори Вълчият съногадател не се осмели да предприеме? Твоят Дух бе най-силният, който можахме да открием. Ти си надеждата на Спиралата. Всички се уповаваме на теб. Ти си избраната. Нямаме време да търсим друга.
— Кои сте вие? — попита тя отново, вдигайки ръце пред себе си, сякаш искаше да отблъсне Силата.
— Ние сме всичко, което съществува… и същевременно не съществува. Ние сме Върховното цяло и многото цялости. Сънувай, Майко на народите. Часът наближава. Силата е с нас. Ти си нашата надежда. Ще ти покажем пътя към Върховното цяло.
— Но аз…
Пеещите камъни се свлече върху завивките си и простена тихо. Бяла пепел почувства как Силата на Вълчия Талисман се разтваря в нищото. Свраката изграчи ужасено, изхвръкна през една дупка в тавана и изчезна в тъмнината на нощта.
Няколко мига Бяла пепел стоя като замръзнала. След това се хвърли към стареца. Той дишаше на пресекулки и стенеше тихо. Тиха вода коленичи до нея и повдигна главата на Пеещите камъни, за да може да диша по-лесно.
Огънят бе изгаснал; само димящите въглени светеха в мрака. В тази оскъдна светлина Бяла пепел видя потресените очи на Тиха вода.
Пеещите камъни трепна и премигна. Преглътна тежко и поклати леко глава.
— Не — прошепна той и вдигна ужасен поглед към Бяла пепел. — Не позволявай това да се случи.
— Какво? — запита го умолително Бяла пепел.
— Не позволявай на онзи, който мрази магьосниците, да уби е и теб.
— Да я убие? — Тиха вода пребледня.
— Губи се — прошепна Пеещите камъни. — Видението се… губи.
— Кой кого убива? — питаше настоятелно Бяла пепел. — Какво става?
— Убива… Съногадатели. Убива… Майката… на…
— Пеещи камъни? — Жената се наведе по-близо до него. — какво ти става? Добре ли си?