Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Договорихме се с Иван. Петнадесет минути преди полунощ трябваше да се срещнем.
Защо чак в полунощ? Вероятно по това време съм започнал да чета първите криминалета.
Спях в отделно крило на къщата. Когато исках да се измъкна през нощта, показно си лягах вечерта още в осем. И заключвах вратата на коридора. Родителите ми бяха доволни, че синът им, поне на моменти, може да бъде така кротък и приятно разсъдителен.
До единия от прозорците на стаята, откъм улицата, растеше черница. А аз се катерех по дърветата почти с ловкостта на маймуна…
И тази вечер си легнах рано. Дали от жегата на лятната нощ, дали от нещо друго, но очите ми не искаха да се затворят. Стрелките на будилника се бяха слепнали и едва мърдаха. По едно време все пак се унесох. Събудих се отведнъж, стреснат, и погледнах циферблата. Време беше!
Нощ, осветена от пълна луна. Вървях тихо по смълчаните улици. От време на време зад някоя от дворните врати чувах предупредително изръмжаване. Всички кучета в селото ме познаваха, но среднощната ми разходка ги безпокоеше. През деня същите тези животинки, с типична кучешка безхарактерност, ми въртяха опашка. Но сега бе нощ. Време, през което се събуждат инстинктите от времената на благородните кучешки прадеди. Изръмжаването беше послание — хубаво, разхождай си се, но си върви по пътя и не спирай пред къщата ми!
Иван изникна бързо, като изпод земята.
От тук нататък разговаряхме само с очи.
Естествено, нямахме никакъв предварителен план. След кратко колебание прескочихме уличния зид. Хубавото бе, че в този двор нямаше куче. Ти-и-хо, тихичко, отворихме входната врата на къщата. Малък коридор, мирис на дом, лишен от присъствието на енергични стопани. В дъното дървена стълба, подпряна на капака към тавана. Където се намираше…
Блъснах се в някакъв медник, който не можеше да бъде видян в тъмното. Звукът от удара беше за нас като оръдеен изстрел. Замръзнахме. И прекарахме дълги минути така, като статуи. Всеки застинал в позата, в която мигът го е обездвижил.
Откъм стаята на бабката не се чу и звук.
Вни-ма-телно запълзяхме по стълбата. Все пак не сме били лишени от елементарна съобразителност. Носехме си малка парафинова свещ.
Драсването на кибритената клечка — вторият оръдеен изстрел — изтрещя в тишината на нощта. И в този момент доловихме ясно, че долу…
… Старицата се размърда върху скърцащото желязно легло. Чу се как се опитва с пъшкане да седне, а после вероятно се канеше да стане.
Знаете ли на какви чудеса са способни понякога кльощавите детски крака?
Излетяхме от къщата и се спотаихме всред бурените в дъното на двора. Не смеехме да въздъхнем по-дълбоко, а сърцата ни ехтяха като камбаната на селската църква. Очаквахме старицата всеки момент да се появи на вратата. Като архангел на справедливото възмездие.
Кой да ти знае, че няма женски архангели?…
Чак тогава осъзнахме величината на прегрешението си. Бяхме се намъкнали в забраненото с идеята да извършим смъртен грях. Бяхме тръгнали да крадем! И то най-ценното, което старицата притежаваше…
Ето, тя излезе с бавни, несигурни стъпки. Застана пред къщата и се огледа.
Ясен спомен, картина — почти снимка!
Бели коси, огрени от жълтеещата като тиква луна. Беше особено това среднощно смесване на цветовете — бялото на косите и златножълтото на луната. Старицата стоеше и се ослушваше.
В този момент го осъзнах. Или го почувствах по някакъв надсетивен начин. Всъщност тя надали е търсела някакви пакостници?… По това време в селото беше събитие да изчезне кокошка или кутия кибрит.
Бабката се ослушваше за нещо друго.
Тя беше вече на границата между двата свята — този и отвъдния. В тези минути тя вероятно бе излязла да провери дали не е дошла очакваната гостенка.
За нея светът е имал вече други измерения. Месеците, дните и часовете са се били слели в едно безкрайно очакване на облекчението.
Ние, глупавите малки хлапета, се бяхме напъхали там, където не ни е мястото. В този коридор — между изтляващия живот и смъртта.
След около месец старицата почина. Наследниците й побързаха да бутнат каменната къща. Един ден, минавайки край купчината боклуци, останали от бутането, видях охлузена дървена кутия, която някога е била с позлатени кантове. До нея смачкана, затисната от камъни и мазилка, се показваше и фунията.
Възрастните са наистина груби хора!
Стоях, гледах останките от грамофона и ми беше тъжно. Наистина тъжно. В този момент вероятно съм се разделял с нещо. От мен се е изскубвало — какво?… — Част от детството, може би?…
Захаросана идея на толкова родители романтици. Че детството е времето на безметежните дни и красивите мечти.