Време на презрение

— Нямам никаква представа — отговори спокойно Вилгефорц.

Вещерът веднага млъкна.

— Друидите от Ковирския кръг — продължи магьосникът — са ме намерили в канавка в Лан Ексетер. Приютили са ме и са ме възпитали. Като друид, разбира се. Знаеш ли какви са друидите? Те са също такива мутанти, скитници, които обикалят света и се кланят на свещените дъбове.

Вещерът мълчеше.

— А после — продължи Вилгефорц, — по време на някои друидски ритуали излязоха наяве способностите ми. Способности, които позволяваха сигурно и неоспоримо да се определи родословието ми. Произхождам — случайно, разбира се — от двама човеци, поне единият от които е бил магьосник.

Гералт мълчеше.

— Този, който откри моите способности, беше явно абсолютно случайно срещнат магьосник — спокойно продължи Вилгефорц. — И той ми направи огромна услуга — предложи ми да се обучавам и да се усъвършенствам, с перспектива да вляза в Братството на маговете.

— И ти прие предложението? — изрече приглушено вещерът.

— Не. — Гласът на Вилгефорц ставаше все по-студен и неприятен. — Отказах много неучтиво, даже грубо. Излях цялата си злоба върху стареца. Исках да се почувства виновен той и цялата му магическа сган. Виновен заради канавката в Лан Ексетер, разбира се, виновен заради това, че един или двама подли магове, лишени от сърца и човешки чувства мерзавци, са ме хвърлили в тази канавка след раждането ми, а не преди него. Магьосникът, естествено, нито ме разбра, нито се възмути от това, което му казах. Сви рамене и отмина, като по този начин заклейми себе си и всичките си съратници като безчувствени, арогантни и достойни единствено за презрение подлеци.

Гералт мълчеше.

— Друидите ми дойдоха в повече — продължи Вилгефорц. — Така че напуснах свещените дъбрави и тръгнах по света. Вършех най-различни неща. Все още се срамувам от някои от тях. В края на краищата станах наемен войник. По-нататъшната ми съдба, както можеш да се досетиш, се разви по обичайния стереотип — войник-победител, войник-победен, мародер, грабител, насилник, убиец, а най-накрая и беглец, готов да се скрие накрай света от бесилото. Така че избягах накрай света. И там, на края на света, се запознах с една жена. Магьосница.

— Внимавай — прошепна вещерът, а очите му се присвиха. — Внимавай търсените насила сходства да не те отведат твърде далеч.

— Сходствата вече свършиха. — Магьосникът не сведе поглед. — Защото не можах да се справя с чувствата, които изпитвах към тази жена. Нейните чувства не ги разбирах, а и тя не се опитваше да ми помогне. Изоставих я. Защото беше промискуитетна, арогантна, злобна, безчувствена и студена. Не можех да я подчиня, а доминирането й над мен беше унизително. Зарязах я, след като научих, че се интересува от мен само защото интелектът ми и моята загадъчност засенчват факта, че не съм магьосник — а тя оказваше само на магьосници честта да спят с нея повече от веднъж. Изоставих я, защото… Защото ми беше като майка. Изведнъж осъзнах, че чувството, което изпитвам към нея, изобщо не е любов, а нещо много по-сложно и силно, но трудно за класифициране — смесица от страх, огорчение, гняв, угризения на съвестта и нужда от изкупление, чувство за вина, загуба и болка, перверзна потребност за страдание и покаяние. Това, което изпитвах към тази жена, беше омраза.