През дебрите на Балкана

— Не бива да желаем подобно нещо.

— Защо? Той е разбойник и конекрадец.

— Но все пак е човек. Не мърда. Изгубил е съзнание.

— Може би не само съзнание, но и цялата си душа. Дано е отишла в джехенема и да пие с дяволите брудершафт!

Коленичих до Деселим и го прегледах.

— Е? Къде се е скрила душата му? — попита Халеф.

— Вече не е у него. Наистина си е счупил врата.

— Сам си е виновен и вече няма да краде коне и особено твоя вран жребец. Дано Аллах всели душата му в някоя стара кобила, която ще крадат по десет пъти на ден, за да разбере как се чувства един кон с мошеник на гърба!

Казвайки това, той се приближи и посочи към шапката на майстора на оръжие.

— Свали я! — каза той.

— Кое?

— Копчата.

— Аха! Имаш право. Не помислих за това.

— Но е необходимо. Не се знае дали щях да мога да те спася, ако нямах такова копче.

— Кой ти го даде?

— Взех го от пленника на ковача.

— Значи си бил при Шимин?

— Да. Но после ще ти разкажа. Сега имаме друга работа. Я виж онези хора там!

Сякаш всички жители на селото бяха дошли при потока. Много мъже, жени, деца стояха на брега и оживено разговаряха. Подобна необичайна случка естествено бе предизвикала интереса им.

Двама от тях се спуснаха по брега и прескочиха през водата. Единият от тях беше сахатчията Али.

— Какво се случи, господарю?

— Не видя ли чий кон яздеше той?

— Твоя. Да не би да се беше обзаложил с теб или е искал да го купи, затова предварително е искал да изпробва бързината му?

— Нито едното, нито другото. Открадна го.

— И вие го настигнахте?

— Както виждаш!

— Господарю, не знам какво да мисля! Та ти не можеше да яздиш!

— И сега, както и преди не мога.

— Напротив! Яздиш като управителя на конюшнята на султана, та дори и по-добре. Никой не би се осмелил да скочи с този кон.

— Може би междувременно съм се научил.

— Не. Ти ме излъга. Пошегувал си се с мен. Първо седеше на коня като ученик и после, като те видях как преминаваш през оградата и потока, трябваше да си счупиш врата.

— Последното предоставям на другите, например на този тук. Казвайки това, посочих към исмиланеца.

— Аллах! Наистина ли се е случило?

— Да.

— Значи е мъртъв?

— Естествено.

— Тогава скъпо си е платил кражбата. Кой е той? Али се приближи до мъртвия, обърна лицето му към себе си и изненадано извика:

— Господ прави чудеса! Това е майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!

— Познаваш ли го?

— Да. Той притежава и кафене и понякога съм се отбивал при него да изпия чашка кафе и да изпуша лула тютюн.

— Беше ли ти приятел?

— Не, само познат.

Приближи се и другият, който беше прескочил рекичката. Той също погледна лицето на мъртвеца и ме попита:

— Ти преследваше този човек, нали?

— Да.

— И от това той умря?

— За съжаление.

— Значи ти си убиецът. Трябва да те арестувам!