Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Скира каза:
— Излиза, че човек е по-издръжлив от коня.
Аспарух му каза:
— Трябва. Десет пъти ти повторих думата „трябва“. Иначе човек не може да оцелее в степта. Ако ти, ромеецо, искаш да имаш десет хиляди добри войници, трябва да събереш тридесет хиляди тригодишни деца, защото от десет деца излизат трима добри конници. И след двадесет години може би ще имаш конници.
Скира поклати глава и каза:
— Нямам време. Не мога да чакам.
И след кратко мълчание добави:
— Ала тюркутите също имат такива конници.
И лицето на Аспарух отново потъмня.
9.
Тогава хан Кубрат и людете му отидоха, та застанаха край десетка, където един войник, стъпил на тревата пред опъната конска кожа, пазеше с щита си да не я ударят стрелите на другарите му. А щитовете на болгарите, както и на всички конници, бяха малки и кръгли. И така — един войник стоеше изправен пред изпъната зад него конска кожа, а хората от десетката му летяха върху конете си на петдесет крачки от него и стреляха с лъковете си. Но не биваше да стрелят двама души едновременно. А стреляха болгарите — все едно, че са стъпили на земята, стреляха над ушите на коня и над опашката му, под корема му или яхнали седлото с лице назад, захапали поводите в зъбите си. Сред тревите имаше скрити въжета и десетниците, които стояха настрани, изпъваха някое въже, та конят се препъваше, а ездачът прелиташе през врата му, премяташе се в тревата и като се изправяше, трябваше да пусне веднага стрелата си. И всеки конник имаше десет стрели. Забравих дали казах, че стрелите бяха без върхове. И стрелите на предишната десетка, която ги пущаше срещу чучелата, ония стрели сочеха нагоре, защото трябваше да летят далеч, та свиреха тъжно и пронизително, а тук стрелите летяха направо, та свиреха остро и тревожно.
Но войникът посрещаше с щита си всяка стрела и стрелите отскачаха от щита му и тракаха, и падаха в краката му. И пред войника имаше натрупана купчина стрели като тънки съчки, приготвени за огън.
Кубрат гледаше войника, а до него приближи пратеникът на хазарите, тюркутът Истеми, и му каза:
— Велики хане, това е забавление за деца. Ние, тюркутите, хвърляме стрели с бойни върхове. И ръката на този, който се брани, увисва от тежестта на стрелите, защото върховете се забиват в щита му.
Ханът тихо рече:
— Това е мярката. Оттук нататък хората се превръщат в зверове.
А тюркутът му възрази:
— Превръщат се във войници.
И канартикинът Баян, и братът му Котраг подкараха конете си към тюркута, защото оня не биваше да се приближава, без ханът да го повика. Но хан Кубрат вдигна ръка и им каза:
— Отдръпнете се — все едно, щях да го повикам.
И повели на тюркута:
— Сега говори каквото имаш да казваш, а не е за пред хорски уши.
Тюркутът на един дъх изрече:
— Хане на болгарите, моят господар, каганът, на другата година през месец писан, който е четвъртият месец през годината, ще излезе от столицата си Итил със своите князе, роби и стада, та ще тръгне да обикаля степта, докато се върне назад през месец кислеп, който е единадесетият месец, в дните на празника Ханук. Шест месеца ще обикаля земите си моят господар, а догодина иска да пусне конете си да пасат и по степите на твоята земя.
Дълго гледа хан Кубрат безсрамните червени очи на тюркута, докато го накара да сведе поглед. И го попита:
— А колко коне иска да вземе със себе си моят брат, каганът на хазарите?
Тюркутът отговори:
— Своите, на князете си и на пет тумена тюркутска конница, на всеки конник по два коня.
Кубрат замислено рече:
— Сто хиляди коня… Не зная дали пасищата на моите земи могат да издържат тежестта на толкова копита.
А тюркутът дълбоко си пое дъх и пак на един дъх изрече:
— И още моят господар, каганът, заръча да ти кажа, че в полята оттатък Итил се събраха стотици хиляди гарвани, та с тежестта си изпочупиха клоните на дърветата. Очите на всички гарвани са вперени в ръката на кагана. И накъдето я протегне — нататък ще полетят гарваните след войската му, пък и пред нея, защото знаят, че ще има купища мъртви врагове.
Кубрат каза:
— И купища трупове на мъртви тюркути.
А тюркутът повдигна рамене и каза:
— Все едно, някога трябва да се умре. И търбухът на гарвана е толкова добър гроб, колкото всяко място под слънцето. Ние, тюркутите, презираме старците, защото истинският мъж трябва да умре млад и на седлото.