Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Антон Глебавич! — дочу се вик отгоре.
Целият потънал в прах, излязох на дневна светлина и съзрях приведената фигура на Мултан Гнилака, до него две фигурки на момченца по на седем-осем години.
— Ето го моя Стасик — гордо произнесе дядо Мултан.
Стах приличаше на дръзко рошаво врабче, ако, разбира се, има русокоси врабчета. Още бе пролет, а той бе успял вече да изрусее. Затова очите му изглеждаха съвсем тъмносини.
— Е, здрасти, Стах — казах аз.
— Живо-здраво — невъзмутимо отвърна селският гаврош.
— А това е приятелят му — обади се дядото, — Василко Шубайла.
Василко гледаше изпод вежди. Очите му надничаха под валмо, също така избелели на слънцето коси.
— Хей, Василко, защо си толкова срамлив и плах?
— Ами-и — беззвучно проточи Василко и от притеснение почеса единия си бос крак с другия.
Дядото си тръгна, а ние седнахме на един камък, за да обмислим военната си акция.
— Кой от вас познава подземията?
— Малко ги знам — отвърна Стасик, — щото докрай и дяволът не ги познава.
— А ти, Василко?
— Ами-и — отвърна той.
— Ето какво ще направим най-напред: вчера през нощта видях да гори огън на ей онази кула. Какво може да значи това?
— Т-трябва да се разбере — разсъдливо произнесе Стасик. Да вървим, да не губим златно време.
— Ами-и… — обади се Василко. — Хайде.
Един голям щурак и две малки щурачета се промъкнаха в кулата през дупката в порутената стена. Центъра чак до първия етаж заемаше подпората на витата стълба, но долните стъпала липсваха. В подпората личаха само вдлъбнатините от тях.
— Чичко Антос — каза Стасик, — аз ще се покатеря пръв, а вие след мен. Ако падна, ще ме хванете. А ако вие пръв се закатерите и паднете — трудно ще ви удържа.
Стах се закатери като коза нагоре. След него тежко поех аз, като промушвах бомбетата на обувките си във вдлъбнатините.
Изкачвахме се по спирала. Твърде похвално занимание за голям мъж, без малко доктор на науките.
От горния етаж през бойниците се виждаше селото, течението на река Олшанка, нивята, тревясалата Белая Гара с човешките фигурки по нея. Ей там като че ли различавам Сташка. И Генка. А може и да греша, понеже всички са с дънки.
Но това не ни интересуваше… Етажът, от който се отиваше през дупка в стената към горните жилищни помещения, носеше следи от човешко присъствие. При това съвсем скорошно. На пода имаше няколко наръча прясна мека овесена слама. Върху една тухлена издатина на стената личаха капки парафин.
В камината имаше пепел.
Василко Шубайла, който пръв се спусна натам, изведнъж разрови трошляка с крак.
— Какво търсиш? — запитах го аз.
— Ами-и… Не се вдига прах.
Той изрови консервна кутия от попчета в доматен сос. Бе празна отскоро, тъй като течността вътре не бе изсъхнала.
— От някой бандит е — каза Стах.
— Защо?…
— Как защо — погледна ме неодобрително. — Всеки ще го разбере. Ако бе от някой скитник — защо ще я заравя?… Щеше да я захвърли, и толкова.
По-късно внимателно огледахме подземието под едната кула. Страхувах се, че може да стане срутване, и не пусках децата вътре. Но тези луди глави не признаваха забрани. Промъкнаха се и зашетаха из ъглите. Нищо не намериха.
Тогава освободих гвардията си за няколко дена. Помолих момчетата да не шарят сами из замъка. Току-виж се случи нещо, сетне как ще погледна в очите дядо Мултан и родителите на Шубайла!
… Когато минавах, прашен и мръсен, край сградата на колхозното управление, председателят Олшански ме повика през прозореца.
Обикновен кабинет на колхозен председател. Дълга маса, столове, портрети. Из ъглите — снопи зърнени храни, очевидно донесли някому награда лани, сега вече доста прашни. А на столовете до масата седяха Олшански и Висоцки.
— Добър ден, Ничипар Сяргеевич… Добър ден…
— Игнас Яковлевич — сведе глава Висоцки.
— Сядайте, Антон Глебавич — някак особено, като че молеше за извинение, произнесе Олшански.
Замълчахме. В същност нямаше за какво да говорим. Сетне председателят изпъшка:
— Вижте какво, Космич. Забравете онази история. И оногова — той кимна неопределено и разбрах, че има пред вид Ганчаронак.
— Защо?