Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Клатя глава в знак на несъгласие, тъй като не искам да издам безсилието си.
— Не. Не е… както ти казваш. — Започвам да говоря мило и ласкаво, както правех в детството ни, щом заговорех на своята любима Алис.
— Вярно е, че искам да изживея живота си заедно с Джеймс, ала няма да мога да му се насладя в тъмата на един свят, управляван от Душите. Не е възможно да не го разбираш, Алис. В едно сме единодушни: ще трябва да работим за постигането на нашата обща цел. Ти си Бранителка. Имаш за задача да браниш света от Душите. А аз… Е, и аз имам избор. Няма да им помагам. Няма да си помръдна и пръста, за да им помогна в ущърб на друго нещо, на хората, които обичам. А нали това е нашата обща цел? Да защищаваме Хенри и леля Върджиния, единствените, останали от семейството ни?
Лицето й едва се мержелее в тъмнината, но като споменавам за Хенри и леля Върджиния, забелязвам, че започва да се двоуми. Нужно й е време, за да отговори, а последвалите миговете сякаш продължават цяла вечност и оставят своя белег върху чертите й. Когато проговаря, тя е нерешителна като малко дете.
— Не е трябвало аз да съм Бранителката, Лия. И двете го знаем. Затова се чувствам по този начин. Защото от дете са ми казвали, че имам задължения към Душите, независимо под какво име съществувам в пророчеството. Аз… не мога да се чувствам другояче. Чувствам се такава, каквато съм.
Поклащам глава, не желая да я слушам. Много е тежко да чувам как сегашната Алис говори за тези неща. Ако беше предишната, със студения поглед в очите и изопнатото лице… е, тогава би било по-лесно да приема словата й.
Тя се облизва и устните й блясват в тъмнината.
— Ако работим в съгласие, ще можем да се защитаваме, Лия. Да защитаваме себе си и обичаните от нас хора. Мога да гарантирам, че ще си в безопасност. Както и Джеймс, Хенри и леля Върджиния. Това са нещата, които движат света, така ли е? Докато те са живи, какво значение има кой управлява? Нима не си струва да направиш тази незначителна жертва на съвестта си, за да си живееш спокойно живота?
В думите й се усеща отчаяние и то ме сепва въпреки нежното мъркане на гласа й. Силно разтърсвам глава, сякаш да отпъдя обещанията й, ала колкото повече се мъча да ги прогоня, толкова по-настоятелно проникват те в съзнанието ми.
— Не мога… Не мога да направя подобно нещо, Алис. Просто не ми е възможно. Не мога и да променя начина, по който се чувствам. Ето това съм аз.
Очаквам да се разсърди, ала в гласа й има само тъга.
— Да. И аз така си мислех. Извинявай, Лия.
Тя се протяга през стъпалата и ме хваща за ръката, както правехме като малки. Дланта й не е по-голяма от моята, съвсем не, и все пак беше време, когато съм се чувствала в безопасност, когато Алис ме държи за ръката. Не знам защо ми се извинява, но се боя, че много скоро ще разбера.
Ала тогава няма да се чувствам в безопасност, когато ме държи за ръката.
19.
— Лия! — маха ми с ръка от стаята за гости Соня, щом ме зърва, а в ушите ми продължава да звучи разговорът, който проведохме с Алис.
Прекрачвам прага на стаята.
— Очаквах да спиш след дългия ден.
— Прекарахме чудесно, Лия. Но имаме да вършим работа, нали така? — Соня отмества погледа си към Луиса, която седи върху едното легло.
Колебая се, преди да кимна с глава. Мога само да се надявам, че и Луиса ще прояви същото разбиране като Соня.
Луиса повдига вежди.
— Какво има, Лия? Нещо не е наред ли?
Сядам на ръба на леглото и клатя глава.
— Не точно. Но има нещо, което съм нямала възможност да споделя с теб. Открих го тъкмо когато двете със Соня дойдохте на чай у дома.
— Какво е то?
Прокарвам пръст по челото си и се опитвам да се успокоя, преди да направя признанието, което може да разруши приятелството ни, ценено от мен толкова много. Не намирам лесен начин, по който да го изрека, затова го казвам колкото е възможно по-просто и по-бързо. Обяснявам причината, поради която моят знак се различава от нейния, като се съпротивлявам на порива си да омекотя информацията с рационални доводи. Ако истински работим заедно, Луиса не може да не разбере какво точно представлявам.
Тя не бърза да каже каквото и да е. Няма го очаквания от мен гняв, няма ги възраженията. Тя ме поглежда в очите, сякаш в тях ще открие отговорите на всичките си въпроси. Накрая се пресяга и ме хваща за ръката, улавя дланта, която Алис току-що е пуснала завинаги. Когато започва да говори, думите й са прости, ала ми дават повод за надежда.