Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Разкажи ми всичко.
Така и правя. Разказвам й за пророчеството, за ролята си в него, за медальона. Тя посреща признанията ми със стоическо спокойствие, а осъзнаването, че аз съм Ангелът или Портата, ни най-малко не повлияват на решимостта й. Привършвам разказа си със съзнанието, че продължението му ще се напише от всички нас.
— И ето, че се връщаме отново към ключовете — казвам аз. — Но сега вече знаем малко повече.
Луиса кима с глава и къдриците й подскачат на раменете.
— И на това място се появява тайнствената мадам, нали така?
Удивена, вдигам поглед към Соня.
Тя накланя глава на една страна и се усмихва.
— Разказах й за посещението ни у мадам Берие.
— Добре. Значи сега знаеш всичко.
— Да — отвръща Луиса, — само че…
— Само че какво?
— Ами защо не ме повикахте да дойда с вас? Бих искала да науча повече за пророчеството…
Усещам разочарованието в гласа й и сърцето ми се свива от чувство за вина, ала в същия миг се намесва Соня:
— Беше мое хрумване, Луиса. Прислужницата на госпожа Милбърн познава една от прислужниците на Лия. Опасявах се да ти изпратя съобщение в „Уиклиф“. Не исках да загазиш, защото знаех, че ако научиш за срещата ни, няма да се спреш пред нищо, независимо от обстоятелствата.
Луиса мълчи и това ме кара да се боя, че сме наранили чувствата й, но не след дълго я чувам да промърморва:
— Мисля, че имате право. Понякога съм такъв инат! — Тя се смее на собствената си критична бележка. — Е? Какво каза тя, тази тайнствена жена?
— Каза ни, че Самхейн е празник на древните друиди, който бележи началото на сезона на Тъмнината.
Сядам и издърпвам фуркетите от косата си.
— Излезе, че се отбелязва точно на първи ноември, но не можем да разберем какво общо има той с ключовете. Единственото що-годе интересно нещо е, че съвпада с рождения ден на Соня.
Луиса изправя гръб.
— Какво каза?
Изражението на лицето й ме кара да замълча и когато косата ми се разпилява по раменете, отпускам ръце в скута си.
Излегнала се на другото легло и подпряла глава на дървената му табла, Соня се намесва:
— Каза, че по една случайност рожденият ми ден се пада на празника Самхейн, първи ноември.
Луиса пребледнява.
— Луиса? Какво има? — питам аз.
— Ами само… да, много странно… — тя се взира в огъня и говори тихо, сякаш сама на себе си.
— Какво? — Соня се плъзга от мястото си и се премества в края на другото легло.
Луиса я поглежда в очите.
— Че си родена на първи ноември. Странно е, защото и аз съм родена на същата дата.
Соня става, отправя се към камината, после вдига поглед към нас.
— Но това е… Коя година? — гласът й трепери, когато задава въпроса.
— Хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — прошепва Луиса и шепотът й сякаш пропълзява и се настанява в лепкавата тъмнина в ъглите.
— Да — бавно кима с глава Соня. — Да. И аз.
Започвам да крача пред тях и се мъча да се съсредоточа в множеството несъответствия в тази загадка.
— Няма логика. Моят рожден ден не е на първи ноември, така че това няма нищо общо с всички нас, а само с двете ви — мърморя доста високо аз, без да се обръщам нарочно към някоя от тях. — Как бихме могли да разберем нещо толкова… толкова…
— Безумно? — обажда се Луиса от леглото.
Обръщам глава към нея.
— Да. Това е безумно, не мислите ли?
Соня се тръшва на канапето до камината.
— И какво ще правим сега? Фактът, че сме родени по едно и също време, е наистина странен, но той не ни приближава до нашата заветна цел — да намерим ключовете.
Спомням си писмото.
— Всъщност тъкмо това исках да ви кажа. Може би ще се приближим към целта си.
Соня вдига очи към мен.
— Какво имаш предвид?
Измъквам плика от джоба си и й го подавам.
— Изпрати ми го мадам Берие след срещата ни.
Соня става, за да вземе плика, отваря писмото и след като го прочита, подава го на Луиса.
— Кой е той? — пита Луиса. — Кой е Аластер Уигън?
— Не знам — клатя глава аз. — Но утре ще разберем.
На другата сутрин слизаме по стълбите, вземаме пелерините си от закачалката в антрето и излизаме навън в мразовитото, но слънчево утро. Вече съм убедила леля Върджиния да ни разреши да излезем. Знам, че усети лъжата ми, когато й заобяснявах защо трябва да отидем в града на чай, но пък аз не съм толкова важна — тя е натоварена да се грижи за Хенри. А аз искам само да я закрилям, да ги закрилям двамата с брат ми.