Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Той те е пратил?
— Да.
— Какво ти каза?
— Нищо особено. Защо?
— Какво каза? Помниш ли точните думи?
— Да, помня. Каза: „Ако искаш шанса си, ето го. Заслужил си го“. Помня, защото… — Той се обърна към Голт, леко и небрежно озадачен: — Джон, така и не разбрах защо го каза. Защо точно това? Защо това да е моят шанс?
— Имаш ли нещо против да не ти отговоря точно сега?
— Не, но…
Някой му махна от терасата на мината и той бързо се отдалечи, сякаш темата не заслужаваше повече внимание. Тя разбираше колко дълго време й е необходимо, за да обърне главата си към Голт. Знаеше, че и той я гледа. В очите му не можеше да прочете нищо друго, освен намек за присмех, като че той знаеше какъв отговор търси тя и че няма да го намери по лицето му.
— Дал сте му шанс, който вие сте искал сам?
— Аз нямаше да имам шанс, преди той да получи всеки възможен шанс.
— Как разбрахте, че го е заслужил?
— Разпитвах го за вас в продължение на десет години, всеки път, когато можех, по всеки възможен начин, от всякакъв ъгъл. Не той ми го каза — каза ми го начинът, по който говореше за вас. Не искаше да говори, но го правеше твърде охотно, едновременно охотно и колебливо, и тогава разбрах, че не е било само приятелство от детинство. Разбрах от колко много се е отказал заради стачката и колко отчаяно не се е отказал от него завинаги. Аз ли? Аз само го разпитвах за един от най-важните си бъдещи стачници, както съм го разпитвал и за мнозина други.
Намекът за присмех остана в очите му — той знаеше, че тя искаше да чуе това. Но това не беше отговорът на единствения въпрос, от който се боеше. Тя премести поглед от лицето му към приближаващата се фигура на Франсиско, без да крие повече от себе си, че внезапното, тежко, мрачно безпокойство беше страхът, че Голт може да хвърли и трима им в безнадеждната бездна на саможертвата. Франсиско се приближаваше, замислено вгледан в нея, сякаш претегляше някакъв въпрос, който запалваше дръзки искрици в очите му.
— Дагни, остава само седмица — каза той. — Ако решиш да се върнеш, ще ти бъде последната за дълго време напред. — В гласа му нямаше упрек или тъга, само някаква мекота, единственото доказателство за някаква емоция. — Ако си тръгнеш сега — о, да, все пак ще се върнеш, но няма да е скоро. А пък аз след няколко месеца ще дойда да живея тук за постоянно, така че ако ти си тръгнеш, няма да те видя пак, може би години наред. Искам да прекараш последната си седмица с мен. Искам да се пренесеш у дома. Като мой гост, нищо повече, без причина, освен това, че би ми харесало.
Каза го просто, сякаш нищо не можеше да се крие между тримата. Тя не видя и следа от учудване по лицето на Голт. Усети някакво бодване в гърдите, нещо твърдо, безразсъдно и почти злостно, което беше като неясна възбуда, която я хвърля в сляпо действие.
— Аз съм просто служител — каза тя със странна усмивка, гледайки Голт, — имам работа, която трябва да довърша.
— Няма да ви задържам — каза Голт и тя изпита гняв заради тона на гласа му — тон, който нямаше скрито значение и отговаряше единствено на буквалния смисъл на думите й. — Можете да напуснете по всяко време. От вас зависи.
— Не, не зависи. Тук съм затворник, не помните ли? Трябва да получавам заповеди. Нямам предпочитания, нямам желания, не мога да вземам решения. Искам вие да решите.
— Искате аз да реша?
— Да!
— Е, значи имате желание.
Ироничната нотка в гласа му идваше от неговата сериозност и тя продължи предизвикателно, без да се усмихва, сякаш го предизвикваше да продължи да се преструва, че не разбира.
— Добре. Това е, което искам!
Той се усмихна както човек се усмихва на сложните замисли на дете, които отдавна е прозрял.
— Много добре каза тя — но не се усмихна, когато се обърна към Франсиско: — Тогава — не!
Предизвикателство към противник, който беше най-строгият учител, бе всичко, което Франсиско беше прочел на нейното лице. Той вдигна рамене със съжаление, но с весел глас каза:
— Може би си прав. Ако ти не можеш да я спреш да се върне, никой не може.
Тя не чуваше думите на Франсиско. Беше поразена от невероятното облекчение, което я завладя при отговора на Голт, облекчение, което й подсказа колко дълбок е бил страхът, който я е помел по пътя си. Едва след като напълно осъзна какво е било толкова важно за нея в неговия отговор — знаеше, че ако беше отговорил иначе, това би разрушило идеята за долината. Искаше да се смее, да ги прегърне и двамата и да се смее с тях — празнувайки, сякаш вече нямаше значение дали ще остане тук, или ще се върне в света. Една седмица изглеждаше безкрайно дълго време, и едната, и другата посока изглеждаха окъпани в неизменна слънчева светлина, никаква битка вече не беше трудна, си мислеше, ако това беше същността на съществуването. Облекчението не дойде от това, че той не би се отказал от нея, нито пък от увереността, че ще победи — облекчението дойде от сигурността, че той винаги ще остане онова, което е.