Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
„Фениксът чифтосва се със златна кокошка, съюз, сключен в небесата.“
Отново очакваните чувства, дори и от сродната ми душа.
Истината
При нормални обстоятелства на четвъртия ден след сватбата трябваше да се върна обратно при семейството си в Пууей, но аз отдавна бях планирала да отида направо в дома на Снежно цвете за седенкуването. Сега, когато срещата ни бе така близка, бях по-разтревожена от всякога. Облякох един от хубавите си ежедневни костюми — горница от морскозелена коприна и панталони с извезани бамбукови мотиви. Исках да направя добро впечатление не само на всеки, когото щях да срещна по пътя, но и на семейството на Снежно цвете, за което бях слушала толкова много. Юнган, слугинчето, ме поведе през улиците на селото. Носеше кошница с дрехи за мен, конци за бродиране, платове и книгата за третата сутрин, която бях направила за Снежно цвете. Радвах се, че имам спътница като Юнган, но в същото време изпитвах и неловкост. Тя бе едно от многото нови неща в живота ми, с които трябваше да свикна.
Тункоу бе много по-голямо и процъфтяващо село от Пууей. Улиците бяха чисти, нямаше скитащи на воля кокошки, патици и прасета. Спряхме се пред една къща, която изглеждаше точно както в описанията на Снежно цвете — двуетажна, тиха и елегантна. Още не познавах обичаите в селото, но едно нещо бе досущ като в Пууей: хората нямаха навика да поздравят високо или да почукат, за да известят за присъствието си, преди да влязат. Юнган просто отвори вратата на главния вход на къщата и пристъпи вътре.
Следвах я плътно и щом прекрачих прага, ме връхлетя странна миризма, смесица от мириса на изпражнения, гниещо месо и някакъв отвратително сладникав привкус.
Нямах представа какъв може да е източникът на тази смрад, освен че някак си се усещаше, че е човешка. Стомахът ми се разбунтува, а очите ми отказваха да повярват на това, което виждат.
Главната стая на дома бе много по-голяма от нашата в Пууей, но далеч по-оскъдно обзаведена. Видях маса, но не и столове. Стълбището към женските покои имаше резбовани перила, но с изключение на тези няколко неща, които се отличаваха с далеч по-изкусна изработка от всичко в родния ми дом, помещението бе празно. Дори огън не бе напален. Вече бе късна есен и времето бе студено. Освен това стаята бе мръсна, а по пода се въргаляха остатъци от храна. Видях и други врати, които сигурно водеха към спалните.
Обстановката не само бе в пълна противоположност с очакванията на случайния минувач, впечатлен от фасадата, но и бе коренно различна от описанията на Снежно цвете. Сигурно бях сбъркала дома.
Близо до тавана имаше няколко прозореца, но всички, с изключение на един бяха запечатани. Един-единствен лъч светлина се процеждаше и пронизваше мрака. В мрачните сенки на стаята забелязах жена, приклекнала над един леген. Бе облечена като скромна селянка в мръсни и дрипави ватирани дрехи. Погледите ни се срещнаха и тя бързо отклони взора си. Застана със сведена глава в осветеното от снопа слънчева светлина пространство. Кожата й бе красива, бледа и чиста като порцелан. Сви длани една върху друга и се поклони.
— Госпожице Лилия, добре дошла, добре дошла.
Говореше тихо, но не от почит към новото ми положение, а с тембър, който като че ли бе приглушен от някакъв постоянен страх.
— Изчакайте тук. Ще повикам Снежно цвете.
Това напълно ме порази. Тогава значи това трябваше да е домът на Снежно цвете. Но как би могло да е истина? Докато прекосяваше стаята, запътена към стълбите, забелязах фините й, малки почти колкото моите златни лотоси, които за невежото ми око изглеждаха забележителни за жена от кастата на прислугата.
Слушах напрегнато как жената разговаря с някого на горния етаж, а после слухът ми долови невъзможното — бе гласът на Снежно цвете с най-непреклонния и заядлив тон, който бях чувала от нея. Слисана, ето как се чувствах, напълно слисана. С изключение на този единствен познат звук къщата бе някак зловещо притихнала. И в нейната тишина усетих някакво дебнещо присъствие, подобно на зъл дух от отвъдното. Цялото ми тяло се възпротиви срещу това чувство. Тръпки на погнуса полазиха кожата ми. Треперех в морскозеления си костюм, в който се бях пременила, за да впечатля родителите на Снежно цвете, но който не бе никаква защита срещу влажния повей, нахлуващ през прозореца, или срещу страха, притаил се в сенките на това странно, сумрачно, зловонно, ужасяващо място.