Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Ние бяхме последните от всички, дошли за коледното богослужение. Църквата днес бе запълнена до предела си, като отвън все още имаше напиращи да влязат богомолци, но все пак на предната скамейка хората пазеха няколко места за дядо ми — това бе негова неписана привилегия, която никой не дръзваше да му отнеме. В един момент семейство Мастронардис, вече изкачило стъпалата пред църквата, също се скри от погледите ни, а когато ние най-после се добрахме до площада, стъпките ни отекнаха необичайно шумно по снега. Всичко наоколо ми се стори пусто и голо, оголените дървета на брега на реката се сведоха към нас като смълчани магьосници, разпръскващи кристалночистите си капки долу по топящия се сняг.
Осемнайсета глава
Ако петелът се е запилял по полето, обичаха да повтарят мъжете от Вале дел Соле, кокошката ще снесе яйцата си в нечий чужд полог. Ала всъщност точно това вършеха тези мъже, като оставяха жените си по домовете, докато те самите обикаляха околните ферми или пътуваха още по-надалече, отсъстваха по цели дни или дори месеци, ако си бяха намерили работа във Франция или Швейцария или пък отвъд океана, като тогава отсъствието можеше да се проточи с години. Техните опасения бяха породили толкова много поговорки като: „Пазете жените си като кокошките или те ще станат за храна на трапезата на съседите“ или „Жената е като козата: яде де що види.“ Ала именно жените от нашето село най-сурово осъждаха майка ми. Тъкмо те, а не мъжете им следяха с ястребов поглед от каменните стъпала пред портите си как бавно напредваше нейната болест, сякаш бяха решили да се нагърбят с грижата за опазване от нейното разпространение. Ето, дори и сега, по време на празничната коледна литургия, пък и след края й, докато ние всички се прибирахме по домовете си, мъжете просто си кротуваха предпазливо и само минаваха покрай майка ми с приведени рамене, отклонявайки погледи едва ли не виновно, сякаш бяха принудени да заемат толкова неудобни пози, докато жените неприкрито избягваха близостта с майка ми, отвръщайки студените си очи, докато децата им подтичваха наоколо с изправени гърбове и погледи, вперени само напред, защото се преструваха, че въобще не ни забелязваха нас тримата — майка ми, дядо ми и мен.
Но по-късно, след края на поредния обед в пълно мълчание, въпреки присъствието на леля Лучия и дъщеря й Марта, майка ми още не бе прибрала всичките чинии от трапезата, когато на вратата ненадейно се потропа. Марта погледна към вратата с очи, разширени от любопитство, само че в първия миг никой от нас петимата не помръдна, сякаш не вярвахме, че може да долети подобен звук откъм вратата ни.
— Хайде де, Виторио, отвори най-сетне — нетърпеливо ме подкани накрая леля Лучия.
След миг Джузепина, заедно с мъжа си и децата си, шумно нахълтаха в преддверието, зъзнещи и нетърпеливо потропващи — толкова бе студено, че чак заскрежена пара се вдигаше от тях, — макар всички те да бяха добре облечени, та дори сковани от най-хубавите им празнични дрехи. Почти едновременно те извикаха към нас: „Честито Рождество Христово!“. Джузепина пристъпи неловко към средата на стаята и подаде на майка ми подноса, който бе донесла завит с една бяла кърпа.
— Донесох ти малко домашни сладки — обясни тя. — Сигурно не ти е останало време да приготвяш тук.
Тя бе донесла цял поднос с тънки като хартия вафли, намазани отгоре с дебел слой от пчелен мед и поръсени с малко счукани бадеми. Всяко семейство в селото ни притежаваше метални форми за нарязване на такива вафли, които поднасяха, най-вече с формата на ромбове, само по празниците. Формите ги правеше ковачът от Рока Сека и често изсичаше по тях името или инициалите на този, който му ги бе поръчал, за да се отбелязват и по самите вафли. Само че тази Коледа нашите форми останаха недокоснати в ъгъла на кухнята ни.
— Благодаря — кимна мама, само че не се пресегна да си вземе една от вафлите върху подноса. — Защо не предложиш на децата? — Съпругът на Джузепина още чакаше до вратата, стиснал шапка в ръка, а децата му се тълпяха присвити около него, като за фотография за спомен.