Войната на Калибан

За да не скучае, се опита да познае кои са тези хора. По-рано всички бяха представени с имената и титлите си, само че това не означаваше много за нея. Всеки тук беше помощник-секретар, заместник-секретар или директор на нещо. Имаше дори няколко генерали, но Боби разбираше достатъчно от политика, за да знае, че военните ще са най-маловажните хора в залата. Хората с истинска власт щяха да са онези тихите, със скромните титли. Имаше неколцина такива, включително един мъж с пълно като месечина лице и тясна вратовръзка, който бе представен като секретар на нещо си. До него седеше някаква баба в ярко сари, жълто петно сред тъмнокафявото, тъмносиньото и тъмносивото. Тя дъвчеше шамфъстък и на лицето ѝ бе изписана загадъчна полуусмивка. Боби се позабавлява известно време, мъчейки се да отгатне дали Месечината или Бабата е шефът.

Замисли се дали да не си налее вода от една от кристалните гарафи, подредени на равни разстояния по масата. Не беше жадна, но докато обърне чашата си, налее вода и я изпие, щеше да мине минута, може би дори две. Тя хвърли поглед по дългата маса и забеляза, че никой не пие. Може би всички чакаха някой друг да е пръв.

— Да направим кратка почивка — предложи мъжът в тъмносивия костюм. — Десет минути, а после можем да минем към раздел петнайсет от дневния ред.

Хората станаха и се насочиха към тоалетните и пушалните. Бабата отиде с чантата си до една шахта за рециклиране и изхвърли черупките от шамфъстък в нея. Месечината извади терминала си и се обади на някого.

— Господи — промълви Боби и затърка очите си с длани, докато не започна да вижда звезди.

— Проблем ли има, сержант? — попита Торсън и се облегна ухилено назад. — Гравитацията ли те мъчи?

— Не — отвърна Боби. После се поправи: — Добре де, мъчи ме, но по-важното е, че съм готова да си забия химикалка в окото просто за разнообразие.

Торсън кимна и я потупа по ръката — жест, който напоследък използваше по-често. Това не го правеше по-малко дразнещ или бащински, но Боби бе започнала да се притеснява, че може да означава, че Торсън се опитва да я сваля. Това би било доста неловко.

Тя издърпа ръката си и се приведе към него, докато той не се обърна да я погледне в очите.

— Защо — прошепна Боби — никой не говори за проклетото чудовище? Нали затова съм… затова сме тук?

— Трябва да разбереш как стават тези неща — рече Торсън, като се извърна от нея и започна да си играе с терминала си. — Политиката се движи бавно, защото залозите са много високи, а никой не иска да е човекът, оплескал картинката.

Той остави терминала си и ѝ намигна.