Войната на Калибан

На Марс се смяташе за общоприет факт, че Земята е загниваща цивилизация. Лениви, разглезени граждани, които живеят на гърба на правителството. Дебели, корумпирани политици, които се обогатяват за сметка на колониите. Западаща инфраструктура, която харчеше близо трийсет процента от общата си продукция за рециклиращи системи, които да попречат на населението да се удави в собствените си отпадъци. На Марс практически нямаше безработица. Цялото население участваше, пряко или не, в най-големия инженерен подвиг в човешката история: тераформирането на една планета. Това даваше на всеки чувство за цел, обща визия за бъдещето. Не като земляните, които живееха само за следващото подаяние от правителството и следващото посещение на магазина или развлекателните центрове.

Поне така се говореше. Но Боби вече не бе толкова уверена.

След многократно отбиване до различните гишета за информация, разпръснати из комплекса, тя най-после се добра до един изход. Някакъв отегчен пазач ѝ кимна, докато минаваше, а после Боби се озова навън.

Навън. Без скафандър.

Пет секунди по-късно дращеше по вратата, която — едва сега забеляза — беше само изход, опитвайки се да влезе. Пазачът се смили над нея и ѝ отвори. Тя се втурна обратно вътре и рухна задъхана в най-близкото кресло.

— За първи път ли ти е? — попита с усмивка пазачът.

Боби откри, че не може да говори, но кимна.

— От Марс или от Луната?

— От Марс — отговори тя, след като дишането ѝ се поуспокои.

— Знаех си. Заради куполите. Хората, които са живели в куполи, се паникьосват малко. Поясните пък направо се насират. Налага се да ги пращаме у дома упоени, за да не крещят.

— Аха — рече Боби, доволна да остави пазача да бъбри, докато тя се вземе в ръце. — Без майтап.

— Докарали са те тук по тъмно, нали?

— Да.

— Така правят с другопланетяните. Помага срещу агорафобията.

— Да.

— Ще ти подържа вратата отворена за малко. В случай че ти се прииска да влезеш пак.

Предположението му, че Боби ще опита отново, я спечели моментално и тя за първи път огледа пазача както трябва. Беше нисък като всички земляни, но с красива кожа, толкова тъмна, че почти синееше. Имаше стегнато, атлетично тяло и прекрасни сиви очи. Усмихваше ѝ се без нито следа от подигравка.

— Благодаря — каза тя. — Аз съм Боби. Боби Дрейпър.

— Чък — представи се той. — Гледай към земята, а после бавно вдигни очи към хоризонта. За нищо на света не поглеждай право нагоре.

— Мисля, че този път ще се оправя, Чък, но благодаря.

Чък хвърли бърз поглед на униформата ѝ и каза:

— Винаги верни2, сержи.

— Ура — отвърна ухилено Боби.

При втората си разходка навън последва съвета на Чък и в продължение на няколко секунди гледаше надолу. Това разсея малко усещането за мащабно претоварване на сетивата. Но само малко. Хиляди миризми я удариха в носа, борейки се за надмощие. Богатият аромат на растения и почва, какъвто би очаквала да усети в градинарски купол. Масло и горещ метал като в работилница. Озон от електромотори. Всички те я връхлетяха изведнъж, наслоени една върху друга и примесени с ухания, които бяха прекалено екзотични, за да ги разпознае. А звуците образуваха непрестанна какофония. Човешки говор, шум от строителна техника, електрически коли, излитане на трансорбитална совалка — и всичко това накуп. Нищо чудно, че я бе обхванала паника. Данните, заливащи само две от сетивата ѝ, заплашваха да я надвият. А като добавиш и това невъзможно синьо небе, което се простира до безкрай…