Войната на Калибан

„Тя помни името ми — помисли си Боби. — Интересно.“

— Сержант? — подкани Бабата.

Несигурна какво трябва да прави, Боби стана.

— Просто се чудя защо никой не говори за чудовището.

Загадъчната усмивка на Бабата се върна. Никой не продума. Мълчанието изпълни кръвта на Боби с адреналин. Тя усети как краката ѝ се разтреперват. Повече от всичко на света ѝ се искаше да седне, да накара всички да я забравят и да извърнат очи от нея.

Намръщи се и стегна колене.

— Сещате се — продължи Боби. Осъзнаваше, че повишава глас, но не можеше да се спре. — Чудовището, което изби петдесет войници на Ганимед. Причината, поради която всички ние сме тук.

В стаята цареше мълчание. Торсън се взираше в нея, сякаш си е изгубила ума. Може и така да беше. Бабата подръпна жълтото си сари и се усмихна окуражаващо.

— Искам да кажа — рече Боби и вдигна дневния ред, — сигурна съм, че търговските споразумения и водните права, и кой кого ще чука на втория четвъртък след зимното слънцестоене са много важни неща!

Млъкна, за да си поеме дълбоко дъх. Гравитацията и тирадата ѝ сякаш ѝ бяха отнели въздуха. Виждаше в очите им, че ако млъкне сега, ще бъде просто една чудачка и всички ще могат бързо да се върнат към работата си и да я забравят. И кариерата ѝ няма да се разбие в огнено кълбо върху скалите.

Откри, че не ѝ пука.

— Само че — заяви тя и захвърли дневния ред през масата, където един изненадан мъж в кафяв костюм се дръпна, сякаш ако го докоснеше, щеше да се зарази с онова, което бе прихванало Боби — какво става с шибаното чудовище?

Преди да успее да продължи, Торсън скочи от стола си.

— Извинете ме за момент, дами и господа. Сержант Дрейпър страда от посттравматичен стрес и има нужда от грижи.

Сграбчи я за лакътя и я помъкна навън от залата, а зад тях се разнесе усилваща се вълна от мърморене. Във фоайето Торсън спря и изчака вратата да се затвори.

— Ти — рече той и я блъсна към едно кресло. При нормални обстоятелства кльощавият офицер от разузнаването не би могъл да я блъсне накъдето и да било, но сега сякаш всичките сили се бяха отцедили от краката ѝ. Тя се строполи в креслото.

— Ти — повтори той. После каза на някого по терминала си: — Слез тук, веднага.

— Ти — потрети, сочейки към Боби, а после закрачи напред-назад пред нея.

Няколко минути по-късно капитан Мартенс се появи тичешком във фоайето. Закова се на място, щом видя Боби, отпусната в креслото, и ядосаното лице на Торсън.

— Какво… — започна, но Торсън го прекъсна.

— Ти си виновен — скастри той Мартенс, а после се завъртя с лице към Боби. — А ти, сержант, току-що доказа, че беше огромна грешка да те доведем тук. Всяка полза, която бихме могли да извлечем от факта, че разполагаме с единствения свидетел, бе пропиляна от твоята… твоята идиотска тирада.

— Тя… — опита се да заговори Мартенс, но Торсън го мушна с пръст в гърдите.

— Казваше, че можеш да я контролираш.